viii.
— Какви са тези хартии навсякъде? — попитах веднъж Ксандра, когато тя беше в кухнята и си правеше диетична напитка, беше на нисковъглехидратна диета. Озадачаваха ме картоните с отпечатани на тях таблици, които намирах из цялата къща: в таблиците бяха нанесени с молив числа в монотонни редици. Напомняха смътно на някакъв научен документ, с тайнствения вид на ДНК-поредици или може би на шпионски известия в бинарен код.
Тя изключи блендера и отметна кичур коса от очите си.
— Моля?
— Тези таблици или каквото там са.
— Бакаррра! — отвърна Ксандра — произнесе думата с френско „р“ и размаха шеговито пръсти.
— О! — отвърнах след миг смутено мълчание, макар че никога дотогава не бях чувал думата.
Ксандра натопи пръст в напитката и го облиза.
— Разбираш ли, ходим често в салона за бакара в „MGM“ — каза тя. — Баща ти обича да си води статистика на игрите, които е играл.
— Може ли някой път да дойда и аз?
— Не. Е, да… предполагам, че би могъл — каза тя с такъв тон, като че ли бях помолил да отида с тях на почивка в някоя политически нестабилна ислямска държава. — Само че, нали знаеш, в казината не са много склонни да приемат деца. Всъщност не е позволено да влезеш вътре и да ни гледаш как играем.
„Какво от това“, казах си. Да стоя и да зяпам как татко и Ксандра играят хазартни игри — това така или иначе не беше моята представа за забавление. На глас казах:
— Но аз съм чувал, че там има тигри, пиратски кораби и такива неща.
— А, да, предполагам — тя се пресягаше, за да свали една чаша от лавицата, оголвайки правоъгълника с изписани със синьо мастило китайски йероглифи между тениската и ниската талия на джинсите. — Опитаха се преди няколко години да включат и това в цената за входа, като семеен билет, но номерът им не мина.
ix.
При други обстоятелства можеше и да харесам Ксандра — което, предполагам, е все едно да кажа, че бих харесал момчето, което ме наби, ако не ме беше набило. Благодарение на нея за първи път ми дойде на ум, че жените над четиридесет — жени, чиято външност поначало не е толкова впечатляваща — могат да бъдат секси. Въпреки че в лице не беше красива (куршуменосиви очи, малък, но груб нос, ситни зъби), тя беше запазила фигурата си, тренираше, а краката и ръцете й бяха така загорели и лъскави, че сякаш бяха лакирани, като че ли се мажеше постоянно с кремове и масла. Пристъпвайки нестабилно на обувките си с високи токове, тя вървеше бързо, постоянно подръпвайки прекалено късата си пола, малко приведена напред — и в тази походка имаше нещо странно привлекателно. В някои отношения тя ме отвращаваше — неувереният й глас, плътният й, лъскав гланц за устни от тубичка, на която пишеше „Устни като стъкло“; многото дупки, пробити в ушите й и пролуката между предните й зъби, която често опипваше с език — но у нея имаше и нещо едновременно кораво и пламенно, възбуждащо: когато свалеше обувките си и ходеше боса, излъчваше животинска сила като мъркаща, пристъпваща дебнешком голяма котка.
Кока-кола с ванилия, балсам за устни с ванилия, диетични напитки с ванилия, коктейл с водка „Столичная“ и ванилия. Когато се прибереше от работа, се обличаше като превзета, безделничеща съпруга на богат мъж — къси бели поли, много златни бижута. Когато се печеше на слънце край басейна, носеше бели, плетени на една кука бикини; гърбът й беше широк, но слаб, със силно очертани ребра, като на мъж, свалил ризата си.
— Ау, гаф с тоалета — отбелязваше тя, когато сядаше на шезлонга, забравила да завърже сутиена си, и аз виждах, че гърдите й са също така загорели, както останалата част от тялото й.
Обичаше да гледа риалити програми: „Сървайвър“, „Американ айдъл“. Обичаше да пазарува от „Интермикс“ и „Джуси Кутюр“. Обичаше да се обажда на приятелката си Кортни и да „си излива душата“, а голяма част от нейното „изливане на душата“ за съжаление бе свързана с мен.
— Можеш ли да си представиш? — чух я да казва един ден по телефона, когато баща ми не си беше вкъщи. — Не сме се уговаряли така. Хлапе?! Алоооо!
— Да, адска досада е, няма спор — продължи Ксандра, вдишвайки дълбоко дима от своята „Марлборо Лайт“ — спря пред стъклената врата, която водеше към басейна, и впери поглед към ноктите на краката си, току-що лакирани в пъпешовозелено. — Не — продължи тя след кратка пауза. — Не знам за колко време. Искам да кажа, как смята, че ще реагирам? Не съм някаква шантава майчица от предградията, която кара децата на тренировки.