Ставаше късно, а навън все още беше горещо и грееше ярко слънце.
— Виж какво, умирам от глад — каза Борис, стана и се протегна така, че част от корема му се оголи между раздърпаната тениска и войнишкия панталон: хлътнал, мъртвешки бял, като корема на умиращ от глад светец.
— Какво има за ядене?
— Хляб и захар.
— Занасяш се.
Борис се прозя и потърка зачервените си очи.
— Никога ли не си ял хляб, посипан със захар?
— Нищо друго ли няма?
Той сви уморено рамене.
— Имам купони за пица. Вятър работа. Никой не кара доставки дотук.
— Нали там, където сте живели преди, сте имали готвач?
— Така е. В Индонезия. В Саудитска Арабия също — Борис пушеше — аз бях отказал цигарата, която ми предложи; като че ли се беше понапил, полюшваше се и танцуваше из стаята, сякаш слушаше музика, но музика нямаше. — Много як тип, казваше се Абдул Фатаах. Което означава „Слуга на онзи, който открива портите към храната“.
— Ами, виж какво, да идем у нас тогава.
Той седна тежко на леглото с ръце между коленете.
— Не ми казвай, че онази уличница готви.
— Не, но работи в бар, където поднасят закуски. Понякога носи у дома храна.
— Блестящо — заяви Борис, залитайки леко, докато се изправяше. Беше изпил три бири и продължаваше с четвърта. Преди да излезем, той взе един чадър и ми го подаде.
— Ъъъ… това за какво е?
Борис отвори чадъра и излезе.
— По-хладно е под него — заяви той. В сянката лицето му изглеждаше синкаво. — И няма да изгориш от слънцето.
xii.
Преди срещата с Борис бях понасял самотата си доста стоически, без да осъзнавам докрай колко самотен бях. Предполагам също, че ако някой от нас живееше в що-годе нормално домакинство, с определен час за прибиране вечер, със задължения и родителски надзор, не бихме станали толкова неразделни, при това така бързо, но почти от първия ден нататък ние бяхме постоянно заедно, отмъквахме си по нещо за ядене и деляхме парите, които имахме.
В Ню Йорк растях сред немалко деца, които познаваха света — бяха живели в чужбина и говореха по три-четири езика, ходеха на лятно училище в Хайделберг и прекарваха ваканциите на места като Рио, Инсбрук или Антиб.
Но Борис засенчваше всички тях — като стар морски капитан. Беше яздил камила; беше ял ларви в Австралия, беше играл крикет, беше се разболявал от малария, беше живял на улицата в Украйна („но само за две седмици“), сам беше палил пръчка динамит, беше плувал в австралийски реки, пълни с крокодили. Беше чел Чехов на руски, както и писатели, за които изобщо не бях чувал — на украински и полски. Беше устоявал на дълбокия мрак посред зима в Русия, когато температурите падат под минус четиридесет; безкрайни виелици, сняг и черен лед, единственото светло петно било зелената неонова палма, която светела денонощно пред провинциалното заведение, в което баща му обичал да пие. Макар че беше петнайсетгодишен — само с една година по-голям от мен — той вече беше спал с момиче, в Аляска, поискал й цигара на паркинга на някакъв супермаркет, тя го поканила да седне при нея в колата — и готово. („Само че, знаеш ли какво?“, беше казал той, издухвайки дим през ъгълчето на устата си. „Струва ми се, че не й беше много приятно.“)
— А на теб?
— Боже, разбира се. Макар че, казвам ти, не го правех както трябва. Струва ми се, че в колата беше прекалено тясно.
Всеки ден се прибирахме заедно с автобуса. При недовършения Общински център на края на „Именията Десатоя“, чиито врати бяха заключени с катинари, а палмите в саксии бяха мъртви, кафяви на цвят, имаше изоставена детска площадка, където си купувахме безалкохолни и полуразтопени шоколадови десерти от бързо намаляващите запаси в автоматите, седяхме на люлките, люлеехме се и разговаряхме. Избухливостта му и мрачните му настроения, които го налягаха често, се редуваха с нездрави изблици на веселие; беше и буен, и унил, понякога успяваше да ме разсмее така, че да ме заболи коремът, и винаги имахме да си казваме толкова много неща, че често забравяхме да следим времето и оставахме навън, разговаряйки много след свечеряване. В Украйна той беше видял как застреляли в корема някакъв победил на изборите политик, докато вървял към колата си — просто се случило така, че бил очевидец на станалото, не видял онзи, който стрелял, а просто как този широкоплещест мъж в прекалено тясно за него палто паднал на колене в снега и мрака. Разказа ми и за мъничкото училище с ламаринен покрив близо до резервата Чипеуа в Албърта, пееше ми детски песнички на полски („За домашно в Полша обикновено ни даваха да научим наизуст някое стихотворение или песен, а понякога и молитва“) и ме учеше да псувам на руски („Това е истинско псуване на майка — като в лагерите“). Разказа ми също как в Индонезия неговият приятел Бами, готвачът, му повлиял да приеме исляма: не ядял свинско, постел по време на Рамазан, молел се пет пъти дневно, обърнат към Мека.