— Разликата е голяма, Потър — той разпери ръце, за да ми демонстрира точно колко голяма. — Да крадеш от човек, който си вади хляба с труд, е едно, да крадеш от голяма, богата компания, която краде от хората — съвсем друго.
— „Костко“ не краде от хората — те са верига супермаркети, която поддържа ниски цени.
— Добре тогава, върви да крадеш най-необходимото от частни лица. Ако това е твоят мъдър план. Тихо! — обърна се той към кучето, което лаеше, за да получи още от пържолите.
— Не бих крал от някой беден работник — казах аз и хвърлих парче пържола на Попър. — Из Вегас се срещат достатъчно долнопробни личности, чиито джобове са натъпкани с пачки банкноти.
— Долнопробни?
— Съмнителни. Непочтени.
— Аха — заострените като стрехички черни вежди се повдигнаха. — Съгласен. Обаче ако откраднеш пари от някой долнопробен тип, гангстер например, той най-вероятно ще ти причини зло.
— А в Украйна не се ли страхуваше, че ще ти се случи нещо?
Той сви рамене.
— Можеше да ме пребият. Но не и да ме застрелят.
— Да те застрелят?
— Да, да ме застрелят. Не ме гледай така учудено. Това е каубойска страна, кой знае какво може да стане? Всички носят пистолети.
— Но аз не говоря за полицаи. Говоря ти за пияни туристи. Градът гъмжи от тях в събота вечер.
— Ха! — той остави тигана на пода, за да го оближе кучето. — Най-вероятно ще свършиш в затвора, Потър. С неустойчив морал, робуваш на икономическите закони. Много лош гражданин си ти.
xiii.
По това време — трябва да е било октомври — ние се хранехме заедно почти всяка вечер. Борис, който често изпиваше по три-четири бири преди вечеря, преминаваше на горещ чай с яденето. После, след вечеря удряше по една водка, навик, който скоро възприех от него („Помага за храносмилането“, поясняваше той), и двамата се търкаляхме отпуснато наоколо, занимавахме се с домашните си, понякога спорехме, а понякога заспивахме пред телевизора.
— Не си тръгвай! — каза Борис една вечер, бяхме у тях и аз станах да си вървя към края на „Великолепната седморка“, Юл Бринър събираше хората си за последната битка. — Ще пропуснеш най-хубавото.
— Да, но наближава единайсет.
Борис който беше легнал на пода — се надигна на лакът. Дългокос, с хилав гръден кош, слаб и източен, той беше пълна противоположност на Юл Бринър в почти всяко отношение, и все пак по някакъв странен начин между тях имаше някаква прилика: същият потаен, бдителен поглед на смеещите се, но и малко жестоки очи, и нещо монголско или татарско във формата им.
— Кажи на Ксандра да мине да те прибере — каза той с прозявка. — Кога си идва от работа?
— Ксандра ли? Забрави.
Борис отново се прозя, клепачите му натежаваха от водката.
— Остани тогава да спиш тук — каза той, търкулна се настрана и потри лице с ръка. — Ще забележат ли, че те няма?
Дали изобщо щяха да се приберат у дома? Понякога не се прибираха.
— Надали — отвърнах.
— Тихо — каза Борис, пресегна се за цигарите си и седна в леглото. — Сега гледай, идват лошите.
— Гледал ли си филма преди?
— Дублиран на руски, ако щеш, вярвай. При това много слаб дублаж. Лигав. „Лигав“ ли е думата, която ми трябва? Искам да кажа, говореха по-скоро като учители, отколкото като наемни стрелци.
xiv.
Въпреки че се чувствах нещастен, докато живеех при семейство Барбър, сега си спомнях с копнеж за апартамента на Парк Авеню като за изгубен рай. И въпреки че имах достъп до интернет на компютъра в училище, Анди не го биваше много с писането, а посланията, които получавах от него, бяха дразнещо безлични. („Здравей, Тио. Надявам се, че си прекарал добре лятото. Баща ми си купи нова яхта — казва се «Авесалом». Майка ми отказва да стъпи на нея, но за съжаление аз бях принуден. Имам известни проблеми с новото ниво на японския, но иначе всичко е наред.“) Госпожа Барбър отговаряше добросъвестно на писмата, които й пишех — с по един-два реда на картичките с нейния монограм, които ползваше за кореспонденцията си, поръчани при „Демпси и Каръл“ — но в тези редове нямаше нищо лично. Тя винаги ме питаше „Как си?“ и приключваше писмото с „Мисля за теб“, но никога не пишеше нищо от рода на „липсваш ни“ или „иска ни се да те видим“.
Пишех до Пипа, в Тексас, макар че тя беше още прекалено болна, за да ми отговаря — и по-добре, защото повечето от тези писма аз така и не изпратих.
„Мила Пипа,
Как си? Харесва ли ти Тексас? Често мисля за теб. Язди ли вече онзи кон, който ти харесва. Тук всичко е супер. Не се учудвам, че при теб е много горещо, защото и при мен е много горещо.“