Това звучеше скучно; изхвърлих го и започнах наново.
„Мила Пипа,
Как си? Мисля за теб и се надявам да си добре. Надявам се нещата да се развиват
Питам се дали те мъчи носталгия? С мен е така. Ню Йорк ми липсва много. Иска ми се да живеехме по-близо един до друг. Как е главата ти сега? Надявам се, по-добре. Съжалявам, че…“
— Това твоята приятелка ли е? — Борис, който хрупаше ябълка, четеше над рамото ми.
— Разкарай се.
— Какво се е случило с нея? — попита той, а после, когато аз не отговорих, допълни: — Ти ли я удари?
— Какво? — попитах, защото го слушах с половин ухо.
— По главата? Затова ли пишеш, че съжаляваш? Ударил си я или нещо подобно?
— Как пък не — отвърнах, а после — по сериозното му, съсредоточено изражение — разбрах, че говори напълно сериозно.
— Мислиш, че мога да ударя момиче? — казах аз.
Той сви рамене.
— Може да си го е заслужила.
— Тук, в Америка, не бием жени.
Той се намръщи и изплю ябълковите семки.
— Не. Американците тормозят само по-малките държави, които са на мнение, различно от тяхното.
— Борис, млъквай и ме остави на мира.
Но той продължи да ме дразни с коментари, и вместо да започна ново писмо до Пипа, започнах да пиша на Хоуби.
„Скъпи господин Хобарт,
Здравейте, как сте! Надявам се, добре. Така и не Ви писах, за да Ви благодаря за добротата, проявена към мен през последните ми седмици в Ню Йорк. Надявам се вие с Козмо да се чувствате добре, макар да знам колко ви липсва Пипа. Как е тя? Надявам се вече да може да се занимава отново със своята музика. Надявам се също…“
Но не изпратих и това писмо. Затова бях във възторг, когато пристигна писмо — дълго писмо, истинско, на хартия — не от друг, а от Хоуби.
— Какво е това? — попита подозрително баща ми — забелязал нюйоркското пощенско клеймо, той грабна писмото от ръката ми.
— Какво правиш?
Но баща ми вече беше разкъсал плика. Прегледа бързо писмото и веднага изгуби интерес.
— Заповядай — каза той, докато ми го връщаше. — Съжалявам, хлапе. Моя грешка.
Самото писмо, като артефакт, беше красиво: плътна хартия, внимателно изписани букви, шепот, напомнящ за тихи стаи и пари.
„Мили Тио,
Искаше ми се да получа вест от теб, и все пак съм доволен, че не получих, защото се надявам това да означава, че си щастлив и зает с много неща. Тук листата вече смениха цвета си, Уошингтън Скуеър се оцвети в жълто и потъна във влага, застудя. В съботните сутрини двамата с Козмо се мотаем из Гринич Вилидж — вземам го на ръце и го внасям в магазина за сирене — не съм много убеден, че това не е забранено, но момичетата, които продават там, пазят за него парченца и останки. Пипа му липсва не по-малко, отколкото на мен, но — също като мен — той все още се наслаждава на храната си. Понякога ядем край камината — сега, когато Скрежко скоро ще ни навести.
Надявам се да си посвикнал там и да си намерил приятели. Когато разговарям по телефона с Пипа, ми се струва, че тя не е много щастлива в Тексас, но здравословното й състояние със сигурност се подобрява. Ще летя дотам за Деня на благодарността. Не знам доколко ще ми се зарадва Маргарет, но Пипа иска да отида и ще отида. Ако ми позволят да взема Козмо в самолета, може да заведа и него.
Прилагам една снимка, която може да ти достави удоволствие — едно бюро в стил «чипъндейл», което току-що пристигна, в много лошо състояние, казаха ми, че било оставено в някакъв неотоплен склад около Уотървлийт. Много изподраскано и очукано, а горният плот е разцепен на две — но само погледни тези извити, вкопчени в топка ноктести птичи крака, носещи тежестта! Краката на бюрото не са излезли добре на снимката, но наистина се чувства натискът на вкопчените в топката нокти. Бюрото е шедьовър, иска ми се само да се бяха грижили по-добре за него. Не знам дали виждаш забележителната шарка на капака — нещо изключително.
Що се отнася до магазина, отварям го няколко пъти седмично, по предварителна уговорка с клиенти, но най-често работя в мазето по неща, изпратени ми от частни лица. Госпожа Сколник и още някои от съседите питаха за теб — тук нищо не се е променило, само госпожа Чо от корейския магазин получи лек удар (много лек, вече отново работи). Освен това кафенето на брега на Хъдсън, което толкова харесвах, затвори врати — това е много тъжно. Минах оттам тази сутрин и по всичко личи, че ще го направят на… е, не знам как наричате тези неща. Някакъв от тези магазини за японски джунджурии.