Забелязвам, че както обикновено съм се раздърдорил и че не ми остава място на листа, но отново искам да изразя надежда, че си щастлив и доволен, и че там не си чак толкова самотен, колкото се опасяваше. Ако има нещо, което мога да направя за теб тук, или ако мога да ти помогна по някакъв начин, моля те, не се съмнявай, че ще го направя.“
xv.
Същата вечер, у Борис — докато лежах пиян в моята половина от покрития с батикова тъкан матрак — се опитах да си припомня как изглеждаше Пипа. Но през прозореца без завеси се виждаше такава огромна и ясна луна, че вместо това си припомних една история, която ми бе разказвала майка ми — как, когато родителите й отивали на конни състезания със стария си буик, тя пътувала като малка с тях на задната седалка. „Пътувахме дълго, понякога по десет часа, през сурови местности. Виенски колела, арени за родео, посипани с талаш, всичко миришеше на пуканки и конска тор. Една вечер, бяхме в Сан Антонио, аз малко се разкиснах — нали разбираш, исках си моята стая, моето куче, моето легло — и тогава татко ме вдигна нависоко и ми каза да погледна луната. «Когато тъгуваш за вкъщи», каза той тогава, «просто погледни луната, защото луната е една и съща, където и да си.» Затова, когато той почина и аз трябваше да отида у леля Бес — а дори и сега, в града, всеки път, когато видя пълната луна, ми се струва, че той ми казва да не поглеждам назад и да не тъгувам за разни неща, че домът ми е там, където съм аз — и тя ме целуна по носа. — Или където си ти, малчо. За мен ти си центърът на света.“
До мен нещо зашумоля.
— Потър? — попита Борис. — Буден ли си?
— Може ли да те попитам нещо? — казах аз. — Как изглежда луната в Индонезия?
— Какво ти става?
— Или — отде да знам, например в Русия? Същата ли е като тук?
Той ме чукна леко по главата с кокалчетата на пръстите си — типичен негов жест, който вече познавах, с който искаше да каже „идиот“.
— Еднаква е навсякъде — каза той, прозя се и се подпря на едната си кльощава, окичена с гривни китка. — Защо?
— Не знам — казах, а после, след напрегната пауза: — Чу ли това?
Някъде се бе хлопнала врата.
— Какво е това? — попитах и се обърнах така, че да бъда с лице към него. Спогледахме се, наострили уши. Долу се чуваха гласове — смях, хора се блъскаха насам-натам, чу се трясък, като че ли бяха съборили нещо.
— Това баща ти ли е? — попитах и седнах в леглото — и тогава чух женски глас, писклив, пиянски.
Борис също седна — кокалест, болезнено блед в светлината, която влизаше през прозореца. Шумовете, които долитаха отдолу, звучаха така, сякаш хвърляха разни неща и местеха мебелите.
— Какво говорят? — попитах шепнешком.
Борис се заслуша. Виждах ясно всички грапавини и вдлъбнатини по шията му.
— Глупости — отвърна той. — Пияни са.
Двамата седяхме и слушахме — Борис по-съсредоточено от мен.
— Каква е тази с него? — попитах.
— Някаква курва — той се заслуша за кратко, смръщил чело, профилът му се очерта остро на лунната светлина, после отново легна. — Две са.
Търкулнах се настрана, за да погледна айпода си. Беше 3:17 сутринта.
— Майната им — изпъшка Борис, почесвайки се по корема. — Защо не млъкнат?
— Жаден съм — обадих се плахо след кратко мълчание.
Той изсумтя.
— Ха! Вярвай ми, не искаш да отидеш там.
— Какво правят? — попитах. Една от жените току-що бе изпищяла — не можех да преценя дали на шега или от страх.
Лежахме като вдървени, взирахме се в тавана и слушахме зловещото тряскане и блъскане.
— Украински ли е това? — попитах след малко. Макар да не можех да разбера и дума от онова, което говореха, достатъчно дълго бях общувал с Борис, за да започна да правя разлика в интонацията на украинския говор, сравнен с руския.
— Отлично, Потър. — После: — Запали ми една цигара.
Подавахме си цигарата един на друг в тъмното, докато отново чухме захлопване на врата в друга част на къщата и гласовете затихнаха. Накрая Борис издиша, една последна, димна въздишка, и се претърколи, за да загаси фаса в преливащия пепелник до леглото.
— Лека нощ — прошепна той.
— Лека нощ.
Той заспа почти веднага — пролича си от дишането му — но аз лежах буден още дълго време, с раздразнено гърло, чувствах се замаян от цигарата и ми се гадеше. Как се бях озовал в този нов живот, в който пияни чужденци крещяха нощем около мен, всичките ми дрехи бяха мръсни и никой не ме обичаше? Борис — несъзнаващ нищо — хъркаше до мен. Когато най-сетне, на зазоряване, заспах, сънувах майка си: тя седеше срещу мен в метрото по шеста линия, полюшваше се леко, лицето й изглеждаше спокойно в потрепващата изкуствена светлина.