„Какво правиш тук?“, каза тя. „Върви си у дома! Веднага! Ще те чакам в апартамента.“ Само че гласът й не беше съвсем истински, а когато се загледах по-внимателно, видях, че това съвсем не бе тя, а някой, който се представяше за нея. Задъхан, стреснат, аз се събудих.
xvi.
Бащата на Борис беше загадъчна фигура. Според обясненията на Борис, той често работеше на място, някъде посред нищото, в своята мина, и оставаше там с екипа си в продължение на седмици. „Не се мие“, казваше строго Борис. „Непрекъснато е отвратително пиян.“ Очуканата късовълнова радиостанция в кухнята беше негова. („От времето на Брежнев“, поясни Борис, „но той не иска да я изхвърли.“), негови бяха и руските вестници, и броевете на „Ю Ес Ей Тудей“, които понякога намирах да се търкалят наоколо. Един ден, когато влязох в една от баните в къщата на Борис (които бяха доста ужасни — нямаше завеси на душовете, тоалетните бяха без седалки, и горе, и долу, във ваната растеше нещо черно), се уплаших доста, когато видях един от костюмите на баща му, мокър и вмирисан, да виси като мъртвец на щангата за завеса пред душа: безформен, от кафяв, бодлив вълнен плат с цвета на току-що изкопани корени, костюмът капеше отблъскващо по пода, като някакъв Голем с влажен дъх, дошъл от старото им отечество, или дреха, измъкната от водата с полицейски мрежи.
— Какво има? — попита Борис, когато излязох от банята.
— Баща ти сам ли си пере костюмите? — попитах. — Тук, в умивалника?
Борис — облегнал се на рамката на вратата, дъвчейки нокътя на палеца си — сви уклончиво рамене.
— Сигурно се шегуваш — казах, а после, защото той не сваляше поглед от мен, попитах: — Какво, в Русия няма ли химическо чистене?
— Той има много скъпи и луксозни вещи — изръмжа Борис през палеца си. — Часовник „Ролекс“, обувки на „Ферагамо“. Може да почиства костюма си така, както му се иска.
— Така е — отвърнах и смених темата. Минаха няколко седмици, през които изобщо не се сещах за бащата на Борис. Но после дойде денят, когато Борис се вмъкна със закъснение в часа по английски за напреднали, с виненочервено петно под окото.
— О, удариха ме по лицето с топката — отвърна той бодро, когато госпожа Спиър (Спирсецкая, както я наричаше той) го попита с подозрение какво му се е случило.
Знаех, че лъже. Хвърляйки поглед към него през пътеката, по време на целия час, докато течеше апатична дискусия за Ралф Уолдо Емерсън, се питах кога е успял да получи тази синина на окото, след като си тръгнах от тях предната вечер, за да се прибера и да разходя Попър — Ксандра го държеше вързан на двора толкова дълго, че бях започнал да се чувствам отговорен за него.
— Какво направи? — попитах, когато го настигнах след края на часа.
— Ъ?
— Как се нагласи така?
Той смигна и каза:
— О, я стига — блъсвайки с рамо моето рамо.
— Как стана? Пиян ли беше?
— Баща ми се прибра — и защото мълчах, допълни: — Какво друго би могло да бъде, Потър? Ти какво си представяше?
— Боже, но защо?
Борис сви рамене.
— Радвам се, че ти си беше тръгнал — каза той и потърка здравото си око. — Не ми се вярваше, когато той цъфна. Спях долу на дивана. Първоначално си помислих, че ти се връщаш.
— Какво стана?
— Ооох — Борис въздъхна подчертано шумно; беше пушил по пътя към училище, разбрах по дъха му. — Видя бирените бутилки на пода.
— Ударил те е, защото си пил?
— Защото беше пиян до козирката, затова. Беше се натряскал като дърво — според мен изобщо не знаеше кого удря. Днес сутринта — когато видя лицето ми, се разплака и се разкая. Така или иначе, ще отсъства дълго време.
— Защо?
— Имал много работа на обекта, така каза. Ще се върне чак след три седмици. Мината е близо до едно от онези места, където има контролирани от държавата бардаци, сещаш ли се?
— Не са контролирани от държавата — възразих — и установих, че се питам дали пък не е така.
— Е, разбираш какво искам да кажа. Има обаче и нещо добро — той ми остави пара.
— Колко?
— Четири хиляди.
— Занасяш се.
— Не, не… — той се плесна по челото, — имах предвид рубли, извинявай! Около двеста долара, но все пак. Трябваше да поискам повече, ама не посмях.