Ксандра — протягайки се, за да свали от шкафа чашата си за кафе с лого на „Планет Холивуд“ — хвърли през рамо поглед към мен. — В действителност няма да вечеряш у тях, нали? — попита тя. — При онова момче, русначето или каквото е там?
— Не. Просто ще стоим тук и ще гледаме телевизия.
— Искаш ли да ви донеса нещо?
— Борис обича онези коктейлни наденички, които понякога донасяш. А пък аз обичам крилца. Люти.
— Нещо друго? Ами онези хапки — мини-такитос? Нали харесваш и тях?
— Ще бъде чудесно.
— Добре, ще ви уредя. Само не ми пипайте цигарите. Все ми е едно дали пушиш — тя вдигна ръка, за да възпре протестите ми, — не съм те спипвала, но някой краде пакети от този стек тук, а аз давам за такъв стек двайсет и пет долара седмично.
xix.
Откакто Борис се появи с насинено око, бях започнал да изграждам в съзнанието си образа на баща му като някакъв дебеловрат съветски функционер, подстриган почти до голо и със свински очички. В действителност — както установих с изненада, когато най-сетне се запознах с него — той беше изпит и бледен като умиращ от глад поет. С жълтеникав тен като растение, болно от хлороза, с хлътнали гърди, той пушеше непрестанно, носеше евтини ризи, които посивяваха след пране, и пиеше безбройни чаши подсладен чай. Но когато човек срещнеше погледа му, съзнаваше, че тази негова крехкост е измамна. Беше жилав, емоционален, лошото настроение го обгръщаше като мараня — с дребна кост и остри черти на лицето, също като Борис, но в погледа на зачервените му очи прозираше озлобление, а ситните му, остри зъби имаха кафеникав оттенък. Напомняше ми на побесняла лисица.
Макар че го бях зървал, а го бях и чул (него или някакъв човек, когото бях взел за него) да се блъска из къщата им онази нощ, всъщност се срещнах лице в лице с него едва няколко дни преди Деня на благодарността. Един ден, когато ние с Борис влязохме в дома им след училище, смеейки се и разговаряйки, го намерихме да седи изгърбен край кухненската маса, с бутилка и чаша пред себе си. Независимо от занемарените си дрехи, той носеше скъпи обувки и много златни бижута; а когато вдигна към нас зачервените си очи, ние млъкнахме незабавно. Въпреки че беше невисок, слаб човек, по лицето му бе изписано нещо, което подсказваше, че е по-добре да не го доближаваш.
— Здрасти — казах аз плахо.
— Здравей — отвърна той — с каменно лице, и много по-подчертан акцент от този на Борис — а после се обърна и каза на Борис нещо на украински. Последва кратък разговор, който следях с интерес. Интересно беше да се наблюдава как се променяше Борис, когато говореше на друг език — някак се оживяваше, нещо се събуждаше у него, сякаш в тялото му се настаняваше някаква различна, по-енергична личност.
После — съвсем неочаквано — господин Павликовски протегна и двете си ръце към мен.
— Благодаря — каза той прегракнало.
Въпреки че се боях да го доближа — имах чувството, че се доближавам до диво животно — аз все пак пристъпих напред и също протегнах двете си ръце, а той ги пое в своите, които бяха студени и загрубели.
— Ти си добър човек — каза той. Очите му бяха кръвясали, погледът — прекалено прочувствен. Искаше ми се да извърна очи, срамувах се от себе си.
— Бог да бъде винаги с теб и да те благослови — каза той. — За мен ти си като син. Защото прие моя син в семейството си.
„Семейството ми“? Погледнах объркано Борис.
Господин Павликовски също се обърна към него.
— Преведе ли му какво казах преди?
— Той каза, че тук ти си част от нашето семейство — каза Борис с отегчен тон, — и че ако има нещо, което може да направи за теб…
За моя огромна изненада господин Павликовски ме придърпа към себе си и ме прегърна силно, а аз затворих очи и се опитвах да не обръщам внимание на мириса, който той излъчваше: балсам за коса, телесни миризми, алкохол, както и някакъв остър, неприятно тежък одеколон.
— Това по какъв повод беше? — попитах тихо, когато вече бяхме горе, в стаята на Борис, и вратата беше затворена.
Борис подбели очи.
— Вярвай ми, не искаш да знаеш.
— Непрекъснато ли е пиян? Как не го изхвърлят от работа?
Борис се изкиска.
— Защото е високопоставен служител на фирмата — каза той. — Или нещо подобно.
Останахме в сумрачната, покрита с батикови тъкани стая на Борис, докато чухме как камионът на баща му потегля по входната алея.
— Доста време няма да се върне — каза Борис, а аз спуснах отново завесата. — Тормози се, задето ме оставя толкова дълго сам. Знае, че предстои празник и попита дали не мога да отида у вас.