Ако Борис не беше там, може би щях да се разплача. Вместо това отидох в банята, повърнах отново, и след като пих вода от чешмата, се върнах с хартиени салфетки и почистих мръсотията, въпреки главоболието, толкова силно, че едва можех да гледам. Повръщаното имаше ужасен оранжев цвят от пилешките крилца на скара и беше много трудно да се почисти, беше оставило петно, и докато го търках с препарата за миене на чинии, аз се опитвах с все сили да се вкопча в някоя успокояваща мисъл за Ню Йорк — за жилището на семейство Барбър с китайския порцелан и дружелюбните портиери, а също и за безвремието в усамотеното жилище на Хоуби, със старите книги и шумно тиктакащите часовници, със старите мебели и плюшените завеси, където навсякъде се бе утаило миналото — тихи стаи, в които всичко беше спокойно и имаше смисъл. Често се случваше нощем, когато съзнанието, че съм на напълно чуждо място, ме притиснеше особено силно, да се приспивам с мисли за неговата работилница, за плътния мирис на пчелен восък и стърготини от розово дърво, а после и за тесните стълби, водещи към дневната, където прашни слънчеви лъчи озаряваха ориенталските килими.
„Ще се обадя“, казах си тогава. И защо не? Бях все още достатъчно пиян, за да реша, че това е добра идея. Но телефонът звъня безконечно без отговор. Накрая, след два или три опита, и след като бях седял потиснато около половин час пред телевизора — гадеше ми се, потях се, стомахът ме болеше жестоко, гледах канала за времето, заледявания по пътищата, студени фронтове преминават над Монтана — реших да се обадя на Анди и отидох в кухнята, за да не събудя Борис. Китси вдигна слушалката.
— Не можем да говорим — каза тя припряно, когато разбра, че съм аз. — Закъсняваме, тъкмо отиваме на вечеря.
— Къде? — попитах, примигвайки. Главата все още ме болеше така, че едва успявах да стоя прав.
— У семейство Ван Нес, на Пето Авеню. Приятели на мама.
На фона се чуваха неясно хленченето на Тоди и ревът на Плат: „Остави ме на мира!“
— Мога ли само да поздравя Анди? — попитах, забил поглед в кухненския под.
— Не, наистина, ние… идвам, мамо! — чух я да вика. А на мен каза: — Честит Ден на благодарността.
— И на теб — отвърнах — и предай поздрави на всички.
Но тя вече беше затворила.
xxi.
Безпокойствата ми, свързани с бащата на Борис, се поуталожиха, откакто той бе взел двете ми ръце в своите и ми беше благодарил, че помагам на Борис. Въпреки че видът на господин Павликовски („Мистър!“, кискаше се Борис) действително беше плашещ, аз все пак започвах да си мисля, че той не е толкова ужасен, колкото изглежда. Два пъти през седмицата след Деня на благодарността, когато се прибирахме от училище, го заварвахме в кухнята — разменяхме измънкани незначителни фрази, нищо повече, а той седеше на кухненската маса, пиеше на един дъх чаши водка и попиваше потното си чело с хартиена салфетка, с потъмняла от мазния балсам русолява коса, и слушаше много високо новини на руски по разнебитеното си радио. Но после, една вечер, докато седяхме долу с Попър (когото бях довел от вкъщи) и гледахме стар филм с Питър Лоре, „Звярът с петте пръста“, външната врата се хлопна с трясък.
Борис се плесна по челото.
— Мамка му!
И преди да разбера какво става, той тикна Попър в ръцете ми, дръпна ме за яката, за да стана, и ме забута назад.
— Какво…?
Борис махна с ръка — „просто се махай“.
— Кучето — изсъска той, — баща ми ще го убие. Бързай.
Минах тичешком през кухнята, и — колкото можех по-тихо — се измъкнах през задната врата. Навън беше много тъмно. За първи път в живота си Попър не издаваше звук. Пуснах го на земята, защото знаех, че няма да се отдели от мен, и заобиколих към прозорците на дневната, които нямаха завеси.
Баща му вървеше с бастун — виждах това за първи път. Опирайки се тежко на него, той куцукаше из ярко осветената стая като театрален герой на сцената. Борис стоеше прав, кръстосал ръце пред хилавите си гърди, сякаш се прегръщаше сам.