Двамата се караха — или по-скоро баща му говореше нещо гневно. Борис бе вперил очи в пода. Косата му падаше пред лицето, така че виждах само върха на носа му.
Изведнъж, отмятайки глава, Борис каза нещо рязко и се обърна, за да излезе. Тогава — с такава внезапно избухнала ярост, че едва успях да го проследя — ръката на баща му се стрелна като змия с бастуна и удари Борис през гърба, по раменете, поваляйки го на пода. Преди да успее да стане — беше се изправил на четири крака — господин Павликовски го ритна, поваляйки го отново, а после го сграбчи за ризата откъм гърба и го изправи, залитащ, на крака. Крещейки и ругаейки на руски, той го удари през лицето с червената си, окичена с пръстени ръка — веднъж с дланта, веднъж с опакото на ръката. После го блъсна така, че Борис залитна към средата на стаята, а баща му вдигна извития край на бастуна и го удари през лицето.
Почти изпаднал в шок, аз заотстъпвах от прозореца — бях изгубил ориентация дотолкова, че се препънах в някакъв чувал с боклук и паднах. Попър — стреснат от шума — тичаше напред-назад, скимтейки високо и жалостиво. Точно когато ставах с усилие — обзет от паника, сред дрънчене на кутии и бутилки от бира — вратата се отвори рязко и на бетона се очерта правоъгълник от жълта светлина. Изправих се колкото можех по-бързо, грабнах Попър и хукнах да бягам.
Оказа се обаче, че е само Борис. Той ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме повлече надолу по улицата.
— Божичко — казах — дърпайки се леко, за да погледна назад. — Какво беше това?
Зад нас вратата на къщата отново се отвори широко. Силуетът на господин Павликовски се очерта в светлината от коридора — той се крепеше с една ръка, за да не падне, размахваше юмрук и крещеше на руски.
Борис продължаваше да ме дърпа напред.
— Хайде!
Двамата затичахме надолу по тъмната улица, обувките ни шляпаха по асфалта, докато най-сетне гласът на баща му не заглъхна.
— Да му се не види — казах, забавяйки крачка, когато завихме зад един ъгъл. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, виеше ми се свят; Попър скимтеше и се боричкаше, за да се освободи, а когато го оставих на асфалта, той започна да препуска в кръг около нас. — Какво става?
— О, нищо — каза Борис, с неразбираемо бодър тон и избърса носа си, издавайки влажен, смъркащ звук. — „Буря в чаша вода“, така казваме в Полша. Просто не беше на себе си.
Наведох се напред, подпрял ръце на коленете си, в опит да си поема дъх.
— Не беше на себе си от гняв или от пиене?
— И от двете. За щастие не видя Попчик, иначе… не знам какво щеше да стане. Той смята, че кучетата трябва да стоят отвън. Ето — каза той, вдигайки нагоре една бутилка водка, — виж какво има тук! Измъкнах я, докато излизах.
Помирисах кръвта по него, преди да я видя. Лунният сърп не беше много голям, но все пак светлината беше достатъчна, за да мога да виждам — и когато застанах пред него и го погледнах право в лицето, разбрах, че от носа му се лее кръв и ризата му е потъмняла от нея.
— Майчице! — казах, все още задъхан. — Добре ли си?
— Хайде да отидем на детската площадка, за да се посъвземем — каза Борис. Лицето му, както казах, беше в ужасно състояние: едното му око беше подуто, на челото му имаше грозна, извита рана, от която също течеше кръв.
— Борис! Трябва да отидем у дома.
Той повдигна едната си вежда.
— У дома?
— У нас. Където и да е. Изглеждаш зле.
Той се ухили, оголвайки окървавените си зъби, и ме смушка с лакът в ребрата.
— А, не, имам нужда да пийна нещо, преди да се изправя пред Ксандра. Хайде де, Потър. Нали няма да е зле да се поотпуснем с нещо? След всичко това?
xxii.
На детската площадка до недовършения общински център пързалките хвърляха сребристи отблясъци на лунната светлина. Седяхме на ръба на празния фонтан, провесили крака в сухия басейн, и си подавахме бутилката, докато започнахме да губим представа за времето.
— Никога не съм виждал нещо по-шантаво — казах и избърсах устата си с ръка. Звездите бяха започнали леко да се въртят.
Борис — подпрял се на ръце, вдигнал лице към небето — си пееше нещо на полски.
— Много е страшен, да му се не види — казах. — Баща ти.
— Да — отвърна весело Борис и избърса уста в рамото си, в изпоцапаната с кръв риза. — Убивал е хора. Веднъж преби някакъв човек до смърт в една мина.
— Глупости!
— Не, истина е. Случи се в Нова Гвинея. Опита се да представи нещата така, като че ли са се откъснали големи камъни и са премазали човека, но все пак се наложи да напуснем незабавно страната.