— Побъркана работа — казах, загледан в лицето му.
— Кое?
— Това, което направи баща ти.
— Това не е нищо — измънка Борис и извъртя глава настрана, за да може да напъха цяло парче чипс в устата си. — Веднъж ми счупи ребро.
След дълго мълчание, защото не ми дойде на ум какво друго да кажа, отбелязах:
— Не е много страшно да ти счупят ребро.
— Не, но боли. Ето, това — той издърпа нагоре ризата си и ми го показа.
— Стори ми се, че ще те убие.
Той побутна с рамо рамото ми.
— Е, аз го предизвиках умишлено. Озъбих му се. За да можеш да измъкнеш Попчик. Виж, всичко е наред — каза той със снизходителен тон, защото продължавах да не откъсвам поглед от него. — Снощи беснееше с пяна на устата, но когато ме види, ще съжали.
— Може би трябва да останеш тук известно време.
Борис се облегна назад, подпирайки се на ръце, и ми се усмихна пренебрежително.
— Няма за какво да се тръшкаш толкова. Той изпада понякога в депресия, това е всичко.
— Ха! — в старите дни, преминали под знака на „Джони Уокър“ с черния етикет — когато повръщаше по ризата си, и вбесените му колеги звъняха по телефона у нас — баща ми (понякога облян в сълзи), обясняваше своите пристъпи на ярост с „депресия“.
Борис се разсмя — изглеждаше искрено развеселен.
— И какво? Ти понякога не се ли натъжаваш?
— Той трябва да бъде изпратен в затвора, задето ти причинява това.
— О, моля те — лошото кафе омръзна на Борис и той се упъти към хладилника, за да търси бира. — Баща ми има лош характер, безспорно, но ме обича. Когато напусна Украйна, можеше да ме остави при една съседка. Така стана с приятелите ми Макс и Серьожа — Макс заживя на улицата. Освен това, ако гледаме така на нещата, аз самият би трябвало да бъда в затвора.
— Моля?
— Веднъж се опитах да го убия. Наистина! — допълни той, като забеляза как го гледам. — Опитах се.
— Не ти вярвам.
— Не, вярно е — каза той примирено. — Това ме кара да се чувствам много зле. През последната ни зима в Украйна го подмамих да излезе навън — беше толкова пиян, че го направи. А после заключих вратата. Мислех, че със сигурност ще умре в снега. А сега трябва да съм доволен, че не умря, нали? — той избухна в силен смях. — В противен случай щях да си вися в Украйна, Боже мили. И да се храня от контейнерите за боклук. Да спя по гарите.
— Какво стана тогава?
— Не знам. Не беше достатъчно късно през нощта. Някой го беше видял и го прибрал с кола — предполагам, че е била някоя жена, кой знае? Така или иначе, тогава беше продължил да пие, успя да се прибере след няколко дни — за мой късмет не помнеше какво беше станало! Вместо това ми донесе футболна топка и каза, че занапред ще пие само бира. Издържа около месец.
Потърках едното си око зад очилата.
— А какво смяташ да кажеш в училище?
Той отвори бирата.
— Моля?
— Е, искам да кажа — следата от удар по лицето му имаше цвят на сурово месо. — Нали хората ще питат.
Той се ухили и ме смушка с лакът.
— Ще им кажа, че ти си го направил.
— Не, сериозно.
— Говоря сериозно.
— Борис, това не е смешно.
— О, хайде де. Футбол, скейтборд — черната му коса падаше като сянка пред лицето му и той я отметна назад. — Нали не искаш да ме отведат оттук?
— Така е — казах, след неловка пауза.
— Защото иначе — Полша — той ми подаде бирата. — Мисля, че там ще бъде. Там ще ме депортират. Въпреки че в Полша — той се разсмя внезапно, едно изненадващо излайване — е по-добре, отколкото в Украйна, Божичко!
— Не могат да те върнат там, нали?
Той погледна смръщено ръцете си, които бяха мръсни, краищата на ноктите му бяха червени от кръв.
— Не — каза той ожесточено. — Защото преди това ще се самоубия.
— О, хлип, хлип, хлип!
Борис постоянно заплашваше, че ще се самоубие по една или друга причина.
— Говоря истината! По-добре да умра. Предпочитам да съм мъртъв.
— Не, не предпочиташ.
— Да, предпочитам! Зимата — нямаш представа каква е там. Дори въздухът е ужасен. Навсякъде сив бетон, а вятърът…
— Е, все някога сигурно идва лято.
— О, Господи! — той взе от мен цигарата, дръпна силно от нея, и издиша струя дим към тавана. — Комари. Смрадлива кал. Всичко мирише на мухъл. Бях толкова гладен и самотен — наистина, понякога ме мъчеше такъв глад, сериозно, че отивах на брега на реката и се питах дали да не се удавя.
Главата ме болеше. Дрехите на Борис (всъщност моите дрехи) се въртяха в сушилнята. Навън слънцето грееше ярко и жестоко.