— Той няма да е тук — Ксандра изглеждаше добре, очите й блестяха, беше оживена — с къса кадифена рокля и сандали, обсипани с камъчета, червилото й беше по-червено от онова, което носеше обикновено. — Не сега.
— Понякога в празнични дни той взема две смени една след друга.
— О, на тях няма да им се иска да ходят дотам. Цяло пътешествие е. Ще мине половин час, докато стигнете дотам през етажа с казината и после обратно дотук.
— Да, но аз съм убеден, че ще му бъде приятно да се запознае с моите хлапета.
— Да, сигурно — съгласи се Ксандра, плъзгайки пръст по ръба на чашата с вино. В основата на шията й проблясваше окачената на верижка мъничка златна гълъбица. — Той е симпатичен човек. Само че, Лари, говоря сериозно, знам, че не се вслушваш в това, което ти говоря, но ако започнеш да се сближаваш прекалено с крупиетата, току-виж някой ден, когато отидеш там, те посрещнала охраната.
Баща ми се разсмя.
— Божичко! — каза той ликуващо, плясвайки по масата така шумно, че аз трепнах. — Ако не знаех, че е невъзможно, бих си казал, че Диего наистина ни помагаше днес на масата. Искам да кажа, може и така да е било. Бакара и телепатия! Накарайте вашите съветски специалисти да проучат този въпрос — каза той на Борис. — Това ще оправи икономиката ви там.
Борис се покашля леко и вдигна чашата си с вода.
— Извинете, може ли да кажа нещо?
— Дойде ли вече време за речи? Може би трябваше всички да си подготвим тостове?
— Благодаря на всички ви, че бяхме заедно. Желая на всички нас здраве и щастие, и да бъдем живи до следващата Коледа.
В последвалото изненадано мълчание се чу как в кухнята гръмна шампанско, после избухна смях. Тъкмо бе минало полунощ: от две минути вече беше Коледа. После баща ми се облегна назад на стола си и се разсмя.
— Весела Коледа! — извика той, извади от джоба си кутия с някакво бижу и я плъзна по масата към Ксандра, и две купчинки двайсетдоларови банкноти (По петстотин долара! На всеки!), които побутна по масата към Борис и към мен. И въпреки че през тази нощ в контролираната температура на казиното, където нямаше часовници, думи като „ден“ и „Коледа“ звучаха доста безсмислено, сред силния звън на чашите представата за щастие като че ли вече не изглеждаше толкова фатална и обречена.
Глава 6.
Вятър, пясък и звезди
i.
През следващата година бях толкова зает с опити да пропъждам от мислите си спомените за Ню Йорк и предишния ми живот, че почти не забелязвах как минава времето. Дните се редяха еднакви, без смяна на сезони, под палещите лъчи на слънцето: сутрешен махмурлук в автобуса за училище, гърбовете ни — болезнено зачервени, защото сме заспали край басейна, острата петролна миризма на водката и мирисът на мокро куче и хлор, който постоянно се носеше от Попър. Борис ме учеше да броя, да питам за пътя и да предлагам питие на руски, също така търпеливо, както ме бе учил да псувам. „Да, моля, с удоволствие.“ „Благодаря ви, много мило от ваша страна.“ „Говорите ли вы по английский?“ Говорите ли английски? „Я немного говорю по-русски“. Говоря малко руски.
И зиме, и лете, през деня грееше ослепително слънце; пустинният въздух изгаряше ноздрите ни и дращеше пресъхналите ни гърла. Всичко беше смешно; всяко нещо ни караше да избухваме в смях. Понякога, точно преди залез, когато небесната синева започваше да преминава във виолетово, виждахме необуздани, обрамчени с електрикови тонове златистобели облаци, като от картина на Максфийлд Париш, да се търкалят над пустинята — като Божественото откровение, повело мормоните на запад. „Говорите медленно“, казвах, говорете бавно, и „Повторите, пожалуйста“. Повторете, моля. Но ние до такава степен бяхме настроени на еднакви честоти, че нямаше нужда да говорим, ако не ни се искаше; знаехме как да се докараме взаимно до истеричен пристъп на смях само с повдигане на вежда или изкривяване на устни. Нощем седяхме с кръстосани крака на пода, оставяйки мазни отпечатъци от пръсти по учебниците си. Благодарение на хранителния си режим изглеждахме болни от недохранване, по краката и ръцете ни се появяваха светлокафяви петна — недостиг на витамини, каза медицинската сестра в училище, направи и на двама ни по една болезнена инжекция в задника и ни даде шарени бурканчета с желирани детски витамини. („Боли ме задникът“, каза Борис, потривайки се отзад, и започна да ругае металните седалки на училищния автобус.) От многото плуване бях в лунички от глава до пети; в косата ми (която никога след това не е била толкова дълга) имаше кичури, изсветлели от химикалите в басейна, и общо взето се чувствах добре, макар че все още чувствах в гърдите си тежест, която никога не изчезваше, и зъбите ми бяха почнали да се развалят от многото сладкиши и бонбони, които ядяхме. Като изключим това, бях добре. И така времето минаваше доста щастливо; но после — малко след петнайсетия ми рожден ден — Борис се запозна с едно момиче на име Котку; и всичко се промени.