Първоначално беше зает в петъчните вечери. После — през целия уикенд, при това не само вечер, но и през деня. Много скоро вече говореше само за нея — Котку това, Котку онова, и докато се усетя, ние двамата с Попър вечеряхме и гледахме телевизия сами.
— Не е ли удивителна? — попита ме отново Борис, след като я беше довел за първи път у нас — вечерта се оказа крайно неуспешна, просто и тримата се надрусахме така, че почти не можехме да се движим, а после двамата се търкаляха на дивана долу, докато аз седях на пода с гръб към тях и се опитвах да се съсредоточа върху филма „До краен предел“, който повтаряха по телевизията. — Какво ще кажеш?
— Ами, как да кажа… — какво очакваше да чуе той от мен? — Тя те харесва, няма спор.
Той се размърда неспокойно. Седяхме отвън, при басейна, въпреки че беше прекалено хладно и ветровито, за да плуваме.
— Не, наистина! Какво мислиш за нея? Кажи ми истината, Потър — настоя той, когато аз се поколебах.
— Не знам — казах неуверено, а после — защото той продължаваше да се взира в мен, допълних: — Честно? Наистина не знам, Борис. Вижда ми се малко безразсъдна.
— Така ли? Това лошо ли е?
В тона му се долавяше искрено любопитство — не беше нито гневен, нито саркастичен.
— Е — казах стъписан, — може и да не е.
Борис, зачервен от водката, постави ръка на сърцето си.
— Обичам я, Потър. Наистина. Това е най-истинското нещо, което се е случвало през живота ми.
Почувствах се толкова неловко, че извърнах очи.
— Малка кльощава вещица! — той въздъхна щастливо. — Когато я прегърна, усещам костите й, лека е като перце. — Озадачаваше ме това, че Борис явно харесваше Котку заради много от нещата, които аз намирах за обезпокоителни: това нейно дръгливо тяло на улична котка, за нейната настоятелна, жалка зрелост. — И е толкова смела и умна, с такова голямо сърце! Искам само да се грижа за нея и да я пазя от онзи тип, Майк, нали знаеш?
Сипах си безмълвно още водка, въпреки че всъщност не биваше да продължавам да пия. Тази история с Котку ме озадачаваше допълнително, защото — както ме бе уведомил самият Борис с недвусмислени нотки на гордост — Котку вече си имаше гадже: някакъв двайсет и шест годишен тип на име Майк Макнат, който имал мотор и работел за фирма, занимаваща се с почистване на басейни.
— Чудесно — бях казал малко по-рано, когато Борис ми беше съобщил тази новина. — Трябва да го докараме тук да помага с почистването.
Беше ми омръзнало да се грижа за басейна — задача, която се падаше почти изцяло на мен — особено защото препаратите, които Ксандра носеше у дома, никога не бяха от подходящия вид или в необходимото количество.
Борис избърса очи с опакото на ръката си.
— Положението е сериозно, Потър. Струва ми се, че тя се бои от него. Иска да скъса с него, но я е страх. Опитва се да го убеди да постъпи в армията.
— Ти по-добре внимавай този тип да не ти вдигне мерника.
— На мен? — той изпръхтя презрително. — Аз се безпокоя за нея! Толкова е мъничка! Тежи осемдесет и един фунта!
— Да, да — Котку твърдеше, че страда от „гранична форма на анорексия“ и винаги можеше да изкара от равновесие Борис с твърденията си, че не е яла нищо цял ден.
Борис ме перна отстрани по главата.
— Прекалено много време седиш тук сам — каза той, отпусна се до мен и потопи крака в басейна. — Ела довечера у Котку. И доведи някого.
— Като например…?
Борис сви рамене.
— Какво ще кажеш за онази оперена блондинка, подстриганата като момче, до която седиш в час по история? Плувкинята?
— Хадли? — поклатих глава. — Няма начин.
— Да! Ще стане! Защото тя е навита! Абсолютно сигурно ще дойде!
— Вярвай ми, това не е добра идея.
— Аз ще я попитам от твое име! Хайде де. Тя се държи приятелски с теб, все бърбори. Да й се обадим ли?
— Не! Не е в това… престани — казах, дръпвайки го за ръкава, когато той понечи да стане.
— Не ти стиска!
— Борис — той вече вървеше към къщата, за да се обади по телефона. — Недей. Говоря сериозно. Тя няма да дойде.
— И защо?
Предизвикателният му тон ме подразни.
— Наистина ли искаш да знаеш? Защото… — канех се да кажа „Защото Котку е курва“, което беше самата истина, но вместо това казах: — Виж какво, Хадли е в списъка на отличниците, нали разбираш. Надали ще поиска да кисне у Котку.
— Какво? — Борис се завъртя рязко назад, възмутен. — Тази кучка! Какво е казала?