— Нищо. Просто…
— О, да, казала е! — той се връщаше бързо към басейна. — По-добре ще е да ми кажеш.
— Хайде, стига, нищо няма. Успокой се, Борис — допълних, когато видях колко беше гневен. — Котку е много по-голяма. Дори не са в един випуск.
— Чипоноса мръсница! Какво й е направила Котку?
— Успокой се — погледът ми падна върху бутилката водка, която, осветена от един чист, бял слънчев лъч, приличаше на светла сабя. Той беше пил прекалено много, а последното, което исках, беше да се скараме. Но аз самият бях прекалено пиян, за да намеря някаква смешна или непринудена реплика, с която да го отклоня от темата.
iii.
Много други, по-свестни момичета на нашата възраст харесваха Борис — и най-вече Сафи Касперсен, която беше датчанка, говореше английски с префинен британски акцент, изпълнявала беше малка роля в една от постановките на „Сирк дю Солей“ и беше много подчертано най-красивото момиче от випуска. Сафи учеше с нас английски за напреднали (беше говорила в час интересни неща за „Сърцето е самотен ловец“) и въпреки че я имаха за надменна, тя харесваше Борис. Беше ясно за всички. Смееше се, когато той се шегуваше, гледаше го в захлас, когато се озоваваха в една дискусионна група, и разговаряше ентусиазирано с него из коридорите — а Борис й отговаряше също така оживено, жестикулирайки по своя руски маниер. И все пак — кой знае защо — тя като че ли никак не го привличаше.
— Но защо? — питах го. — Тя е най-красивото момиче от випуска ни.
Винаги бях смятал, че датчаните са високи и руси, но Сафи беше дребна брюнетка, приличаше на излязла от приказка и това нейно качество се подчертаваше от блещукащия сценичен грим на професионално направената нейна снимка, която бях виждал.
— Хубава е, да. Но не е много секси.
— Борис, тя е страхотно секси. Да не си откачил?
— Е, освен това прекалено много се старае — каза Борис и седна до мен с бира в ръка, посягайки с другата да вземе цигарата от мен. — Прекалено е благонадеждна. Непрекъснато учи или репетира, все такива неща. Котку — той издиша облак дим и ми върна цигарата, — тя е като нас.
Мълчах. Как бях успял да стигна от отличник по всички предмети дотам, че да ме включват в една категория с отхвърлен от всички парий като Котку?
Борис ме смушка.
— Струва ми се, че ти самият я харесваш. Сафи.
— Не, не бих казал.
— Харесваш я. Покани я да излезе с теб.
— Да, може — казах, макар да знаех, че няма да се осмеля. В предишното ми училище чужденците и пристигналите по програми за обмен ученици се държаха кротко настрана, и там момиче като Сафи би било по-достъпно, но във Вегас тя беше прекалено популярна, заобиколена от прекалено много хора — а пък съществуваше и друг съществен проблем: къде бих могъл да я заведа? В Ню Йорк би било лесно: можех да я заведа да караме кънки, на кино или в планетариума. Но трудно можех да си представя как Сафи Касперсен диша лепило или пие бира от кутия в хартиен плик на детската площадка, или изобщо върши някое от нещата, които вършехме ние двамата с Борис.
iv.
Продължавах да се виждам с него — но вече не толкова често. Все по-често той прекарваше нощите с Котку и майка й в „Дъбъл М Апартмънтс“ — всъщност хотел за кратък престой, занемарен мотел от петдесетте години на магистралата между летището и „Стрип“, в чийто вътрешен двор край празния басейн се навъртаха типове с вид на нелегални имигранти и влизаха в разправии за мотоциклетни резервни части. („Дъбъл М“ ли?, беше казала Хадли. Нали знаеш какво означават двете „М“? „Мишки и мухъл“). За щастие Котку не идваше чак толкова често у нас с Борис, но дори когато не идваше, той непрекъснато говореше за нея. Котку имала страхотен музикален вкус и му записала на диск микс с жестоки хип-хоп парчета, които трябвало да чуя на всяка цена. Котку предпочитала на пицата й да има само зелени чушки и маслини. Котку наистина, наистина искала да има синтезатор — а също и сиамска котка, или може би пор, но в „Дъбъл М“ не допускали домашни животни.
— Сериозно, трябва да прекарваш повече време с нея, Потър — каза той и ме побутна с рамо, — тя ще ти хареса.
— О, я стига — казах, припомняйки си присмехулното й отношение към мен, обичая й да избухва в злорад смях по необясними причини и постоянно да ме праща да й нося бира от хладилника.
— Не! Тя те харесва! Наистина! Искам да кажа, приема те по-скоро като малко братче — така ми е казвала.
— С мен не говори изобщо.
— Това е, защото ти не говориш с нея.
— Чукате ли се?
Борис изсумтя раздразнено — правеше го, когато нещата не се развиваха така, както искаше той.
— Мръсно подсъзнание — каза той, отмятайки косата от очите си, после допълни: — Е, какво? Какво си представяш? Карта ли да ти напиша?
— Да ти начертая.
— Ъ?
— Така се казва. Карта ли искаш да ти начертая.
Борис подбели очи. Размахвайки ръце, той отново започна да обяснява колко интелигентна била Котку, колко „жестоко печена“, колко много знаела, колко много била изживяла и колко несправедлива била преценката ми за нея и колко нечестно било, че съм се държал надменно с нея, без да си направя труда да я опозная, но аз, докато го слушах с половин ухо, хвърлях по един поглед на едно старо криминале от типа „филм ноар“ („Паднал ангел“ с Дана Андрюс), което даваха по телевизията, и не можех да не мисля, че учебната група, в която се беше запознал с Котку, беше всъщност за сериозно изостанали по предмета „гражданско образование“, ученици, които не успяваха (дори по критериите на нашето крайно непретенциозно училище) да се справят без допълнителна помощ. Борис — който се справяше с математиката без усилие, а езиците му се удаваха повече, отколкото на който и да било друг човек в кръга на познатите ми — беше принуден да посещава „гражданско образование за идиоти“, защото беше чужденец: той много се дразнеше от това изискване на училището. („За какво ми е? Да не би да имам шансове един ден да гласувам за Конгреса?“) Но Котку? — осемнайсетгодишна! Родена и израснала в Кларк Каунти! Американска поданица, като излязла от сериала „Ченгета!“ — за нея нямаше такова извинение.
Отново и отново се улавях, че се отдавам на такива недостойни мисли, и правех всичко по силите си, за да ги пропъдя. Какво ми пукаше? Да, Котку беше мръсница; да, беше прекалено тъпа, за да се справи със стандартните изисквания по гражданско образование, купуваше си от дрогериите евтини обици-халки, които постоянно се закачаха във всичко, и да, макар че тежеше едва осемдесет и един фунта, все пак ме плашеше ужасно, боях се, че е в състояние да ме нарита до смърт със заострените носове на ботушите си, ако се ядосаше достатъчно. („Тя ми е бойна мадама“, беше казал гордо Борис веднъж, докато се въртеше около мен и правеше гангстерски знаци, или по-скоро онова, което той приемаше за гангстерски знаци, а после ме зарадва, разказвайки ми как Котку изскубала окървавен кичур от косата на някакво момиче — това беше още една нейна особеност, тя непрекъснато се замесваше в някакви плашещи сбивания с момичета, повечето от които, също като нея, си бяха „бял боклук“, но понякога се биеше и с момичета от истински банди, латиноамерикански и чернокожи.) Но на кого му пукаше, че Борис харесва скапани момичета? Нима все още не бяхме приятели? Най-добри приятели? На практика братя?
От друга страна — нямаше съвсем подходяща дума, за да опише отношенията ни с Борис. До появата на Котку не се бях замислял толкова по този въпрос. Това бяха сънни следобеди в прохладата от климатика, лениви и пиянски, зад щорите, спуснати заради ослепителната светлина отвън, сред разпилените по килима празни пакетчета от захар и изсъхнали портокалови кори, на фона на „Dear Prudence“ от „Белия албум“ (обожаван от Борис) или на непрестанно повтарящото се старо парче на „Рейдиохед“: