И все пак продължавах да се чувствам самотен. Липсваше ми Борис, в своята разпиляна и импулсивна цялост: мрачен, безразсъден, избухлив, ужасяващо несъобразителен. Борис, блед, с нездрав тен, с неговите крадени от магазина ябълки и романите му на руски, с изгризаните нокти и влачещите се в прахта връзки на обувките. Борис — псуващ свободно на четири езика, обещаващ бъдещ алкохолик — който отмъкваше храна от чинията ми, когато му се приискаше, и задрямваше пиян на пода, с толкова зачервено лице, сякаш му бяха удряли шамари. Дори когато вземаше неща, без да пита, а го правеше доста често — постоянно изчезваха разни дреболии, дискове, химикалки, моливи и тетрадки от шкафчето ми, неведнъж го бях залавял да рови и из джобовете ми за пари, но собствените му притежания имаха толкова малка стойност за него, че това някак не приличаше на кражба; винаги, когато самият той се сдобиеше с пари, ги делеше поравно с мен, и ми даваше с готовност всичко, което му принадлежеше, стига да поисках (а понякога и когато не исках, какъвто беше случаят със златната запалка на господин Павликовски, на която се бях възхитил мимоходом, а после я открих във външния джоб на раницата си).
Ето какво беше странно: преди ме притесняваше по-скоро това, че тъкмо Борис беше малко прекалено гальовен, ако „гальовен“ е подходящата за случая дума. Първия път, когато се бе обърнал в леглото и ме беше прегърнал през кръста, лежах за миг полузаспал и се питах какво да направя: взирах се в старите си чорапи и празните бирени бутилки по пода, в джобното издание на „Червеният знак на храбростта“. Накрая, обзет от смущение, се прозях престорено и се опитах да се отдръпна, но той въздъхна и ме придърпа по-наблизо, притискайки се сънено в мен.
„Шшт, Потър“, прошепна той във врата ми. „Това съм просто аз“.
Беше неестествено. Неестествено ли беше? И да, и не. Скоро след това бях задрямал, приспан от горчивата му миризма на бира и немито тяло, от равномерното му дишане близо до ухото ми. Съзнавах, че не мога да обясня този случай, без да му придам по-голямо значение, отколкото имаше всъщност. В нощите, когато се будех, полузадушен от страх, той беше край мен, задържаше ме, когато скачах от леглото, обзет от ужас, придърпваше ме обратно да легна до него под завивките, нареждайки с гърлен, променен от съня глас успокоителни безсмислици на полски. Унасяхме се прегърнати, заслушани в музиката от моя айпад (Телониъс Мънк, Велвет Ъндърграунд, музика, която майка ми бе харесвала), понякога се събуждахме вкопчени един в друг като корабокрушенци или като много по-малки деца.
И все пак (това беше по-съмнителната част, която будеше безпокойство у мен) бе имало и други, далеч по-смущаващи пиянски нощи, когато се боричкахме полуоблечени в слабата светлина, която идваше откъм банята, без очилата всичко около мен имаше неясни очертания, разливащи се в светъл ореол: груби, припрени докосвания, бира от ритнатите бутилки се пенеше по килима — докато се случваше, беше просто забавление, нищо особено, пък и си струваше заради онзи парлив миг, когато подбелвах очи и забравях всичко; но на другата сутрин, когато се събудехме, легнали по корем и пъшкайки в двата края на леглото, станалото потъваше в непоследователна поредица от кадри в контражур, нестабилни, зле осветени като в експериментален филм, необичайно променените черти на Борис постепенно избледняваха от паметта ми и всичко това нямаше по-голяма връзка с действителния ни живот, отколкото би имал някой сън. Никога не говорехме за това; то не беше съвсем реално; докато се приготвяхме за училище, се замеряхме с обувки, плискахме се с вода, дъвчехме аспирин за махмурлука, смеехме се и се шегувахме по целия път до автобусната спирка. Бях наясно, че ако узнаеха за това, хората биха приели нещата погрешно, не исках никой да научава и знаех, че и Борис не иска, но независимо от всичко съвсем не изглеждаше притеснен, поради което и аз бях почти сигурен, че това е просто нещо смешно, което не бива да се приема сериозно или да става повод за безпокойство. И все пак неведнъж се бях питал дали не е редно да събера сили и да кажа нещо: да очертая някаква граница, да изясня нещата, просто за да бъда напълно сигурен, че той не е останал с погрешно впечатление. Но подходящият момент така и не настана. Сега вече нямаше смисъл да го заговоря на тази тема и да поставям и двама ни в неловко положение, но това далеч не ме успокояваше.