— Ксандра? Половината от хората във Вегас, които залагат на мачове, имат в телефона си номера на някой астролог на бързо набиране. Та както казвах, ако всички останали показатели са еднакви, може ли положението на планетите да повлияе на резултата? Може. Трябва категорично да заявя, че може. Идеята е да прецениш дали денят е добър или лош за играча, дали е в настроение или не, такива неща. Казвам ти честно, полезно е да разполагаш с такова предимство, когато си малко — как да кажа — ха-ха, раздвоен, но е вярно и това, че — и той ми показа дебела пачка, като че ли от стодоларови банкноти, стегната с ластик — и годината беше наистина удивително добра за мен. Петдесет и три процента, хиляда мача годишно. Това е вълшебната формула.
Той наричаше неделите „денят на големите пари“. Когато ставах, го откривах долу, сред шумолящи, разпилени вестници, да се щура с трескаво оживление, сякаш беше коледна сутрин, да отваря и затваря шкафове, да си говори със спортния тракер на своя „блакбери“ и да хрупа царевичен чипс направо от пакетчето. Ако слезех да погледам с него дори за кратко, докато вървяха важните мачове, понякога ми даваше „дял“, както се изразяваше — двайсет, дори петдесет долара, ако спечелеше.
— За да ти стане интересно — поясняваше той, привел се напрегнато напред на дивана, потривайки тревожно ръце. — Виждаш ли — това, което ни трябва, е „Колтс“ да бъдат премазани в първото полувреме на мача. Да ги унищожат. А що се отнася до „Каубойс“ и „Найнърс“, резултатът трябва да надхвърли трийсет през второто полувреме — да, да, дааа!!! — той изкрещя възторжено и скочи с вдигнат юмрук.
— Издъниха се! „Редскинс“ взеха топката! Работата тръгна!
Обърках се, защото „Каубойс“ бяха изгубили топката. Мислех, че очакванията му са „Каубойс“ да спечели поне с петнайсет точки. Прекалено трудно бе за мен да проследявам как баща ми прехвърляше подкрепата си от един отбор на друг посред мача и често изпадах в неловка ситуация, окуражавайки с викове погрешния отбор; и все пак, докато се мятахме произволно от мач на мач, между коефициенти и амплитуди, аз се наслаждавах на изстъпленията му и на целодневното нагъване на нездравословна храна, и приемах двайсетачките и петдесетачките, които той ми подхвърляше, като паднали от небето. Имаше и други случаи, когато — след като бе крещял до пресилване, издигнат на гребена на вълна от възторзи, черпещ сили от нея — го обземаше смътно безпокойство, което, доколкото аз можех да преценя, нямаше нищо общо с хода на мачовете, и тогава той започваше да крачи напред-назад без никаква разбираема причина, обхванал главата си с ръце със сключени пръсти, взирайки се в телевизора с вид на човек, обезумял поради провал в бизнеса: обръщаше се към треньорите и играчите, питаше ги какво, по дяволите, е станало с тях, какво, по дяволите, се е объркало? Понякога идваше подир мен в кухнята, със странно умолително изражение.
— Ще ме уморят там — казваше той шеговито, облегнат на бара, нещо в комично изгърбената му стойка напомняше на обирник на банка, превит одве заради получената огнестрелна рана.
Хоризонтала „х“, вертикала „у“, изминати ярдове, покритие на предвижданията. В дните на мачовете, докъм пет часа следобед, бялата пустинна светлина успяваше да удържи нахлуването на естествената неделна унилост — преходът от есен към зима, самотата в октомврийския сумрак с мисълта, че на другия ден те очаква училище — и все пак към края на тези футболни следобеди винаги настъпваше едно кратко притихване, когато настроението на тълпите се променяше и всичко, на екрана и извън него, помръкваше от усещане за несигурност, стъклените врати към вътрешния двор, сияещи дотогава като лъснат метал, потъмняваха, ставаха първо златни, а после сиви, в тишината на пустинята лягаха първо дълги сенки, а после идваше и нощта, идваше тъгата, която не можех да пропъдя, мисълта за мълчаливите тълпи, насочили се към изходите на стадионите и за студения дъжд, който се лееше над университетските градове по източното крайбрежие.
Паниката, която ме обземаше тогава, бе трудно обяснима. Дните, посветени на мачовете, свършваха рязко, с бързината, с която се губи кръв, и това ми напомняше на времето, когато гледах как трупат в кашони и откарват нанякъде вещите от апартамента ни в Ню Йорк: като понесен от прииждаща вода, не чувствах почва под краката си, нямаше в какво да се вкопча. Горе, зад затворената врата на стаята си, палех всички лампи, пушех трева, ако имах, и слушах музика на моите колонки — музика, каквато дотогава не бях слушал, Шостакович и Ерик Сати, бях ги записвал на айпода си за майка ми и така и не ги бях изтрил — и прелиствах книги, взети от заемната библиотека: предимно албуми с репродукции, защото те ми напомняха за нея.