„Шедьоврите на фламандската живопис“, „Делфт: Златната ера“, „Рисунки на Рембранд, на негови анонимни ученици и последователи“. На компютъра си в училище бях открил, че има книга за Карел Фабрициус (тънка книжка, само сто страници), но в училищната библиотека я нямаше, а ползването на компютри в училище се осъществяваше под толкова строг контрол, че параноята не ми позволяваше да се поровя повече онлайн — особено след като бях кликнал без замисляне на един линк (Het Puttertje, „Щиглецът“, 1654), отвел ме на някакъв всяващ страх официален сайт, наречен „База данни за изчезнали произведения на изкуството“, до който можеше да бъда допуснат само срещу името и електронния си адрес. Така се бях стреснал при неочакваната поява на думите „Интерпол“ и „Изчезнали“, че в паниката си изключих компютъра — нещо, което не биваше да правим.
— Какво направи сега? — попита библиотекарят, господин Остроу, преди да успея сам да го включа отново, пресегна се през рамото ми и започна да вписва паролата.
— Аз… — изпитах все пак неволно облекчение, че не бях гледал порносайт, когато той започна да прехвърля назад историята. Бях имал намерение да си купя евтин лаптоп с петстотинте долара, които баща ми ми даде за Коледа, но тези пари се бяха стопили по някакъв начин — „Изчезнали произведения на изкуството“, повтарях си; нямаше повод да се паникьосвам от тази дума, „изчезнали“, унищожените картини също бяха изчезнали, нали така? Макар да не бях вписал име, се притеснявах, защото се бях опитал да вляза в базата данни от адреса на училищния си компютър. Кой знае, криминалистите, които бяха идвали да говорят с мен, можеше и да са ме проследили и да знаят, че съм във Вегас; връзката, макар и далечна, все пак съществуваше.
Картината беше скрита, според мен много умело, в чиста памучна калъфка за възглавница, залепена с изолирбанд за обратната страна на горната табла на леглото ми. От Хоуби знаех с какво внимание трябва да се докосват старинните вещи (той понякога ползваше бели ръкавици за особено деликатни предмети), и никога не я докосвах с голи ръце, хващах я само за ръбовете. Вадех я само когато баща ми и Ксандра не си бяха у дома и знаех, че няма да се върнат скоро — но и когато не можех да я видя, ми беше приятно да знам, че тя е там, защото придаваше дълбочина и стабилност на всичко, като арматурата при укрепване на пътищата, съзнание за сигурност, невидима, здрава основа, която ме успокояваше също както ме успокояваше и мисълта, че някъде далеч китове плуват безметежно из водите на Балтийско море, а в някакви загадъчни часови зони монаси измолват с безконечните си песнопения спасението на света. Изваждането на картината, начинът, по който я докосвах, начинът, по който я гледах — всичко това изискваше сериозно отношение. Дори още когато посегнех към нея, като че ли нещо се разтваряше пред мен, издигах се нагоре, долавях мимолетен полъх; и ако я гледах достатъчно дълго с пресъхнали от изстудения пустинен въздух очи, настъпваше един странен миг, в който пространството между мен и нея изчезваше, и когато вдигнех очи, имах чувството, че не аз, а картината е част от реалността.
1622-1654. Син на учител. Доказано авторство на по-малко от дузина картини. Според Ван Блейзвик, хронистът на град Делфт, Фабрициус бил в ателието си и рисувал клисаря на Старата църква, когато, в десет и половина сутринта, се взривил барутният склад. Тялото на художника Фабрициус било извадено изпод руините на ателието от съседи, негови съграждани, „с голяма скръб“, гласяха записките, „и немалки усилия“. Онова, което приковаваше вниманието ми в тези кратки описания в книгите, взети от библиотеката, беше ролята на случайността: произволното в катастрофите, в неговия и в моя случай, които се засичаха в даден момент, „мигът на големия взрив“, както се изразяваше татко, но не саркастично или пренебрежително, а признавайки почтително, че силата на съдбата управлява и неговия живот. Човек можеше да изучава връзките в продължение на години и никога да не успее да предвиди правилно — ставаше дума за срещи и разпади, за „пропадане във времето“ — виждах отново майка си, застанала пред музея в един миг, когато потокът на времето потрепва и светлината се променя по странен начин, за предположения, пърхащи на прага на едно неизмеримо сияние. Произволният случай, който може да промени всичко — а може и да не го промени.
Водата от чешмата в банята горе беше толкова силно хлорирана, че не ставаше за пиене. Нощем сухият вятър търкаляше боклуци и бирени кутии по улицата. Хоуби ми беше обяснявал, че мокротата и влагата са най-страшното нещо на света за старинните вещи; беше ми показал как дървото на стария стоящ часовник, по който работеше, когато заминах, бе изгнило отдолу от влага („Някой е плискал вода с кофи по каменните подове, и сега виждаш ли колко меко, колко износено е това дърво?“).