„Пропадане във времето“ — възможност събитията да бъдат видени два или повече пъти. Точно както ритуалите на баща ми, неговите системи на залагане, всичките му оракули и магии се основаваха на практическото съзнание за наличие на невидими модели, така и експлозията в Делфт беше част от сложни, взаимосвързани събития, рикоширали в настоящето. Мисълта за множеството възможни изходи от дадена ситуация беше зашеметяваща. „Парите са без значение“, казваше баща ми. „Парите са символ на енергията, разбираш ли? Зависи успяваш ли да я проследиш, да проследиш движението на шанса.“ Щиглецът ме наблюдаваше упорито, с блестящи, нетрепващи очи. Дървената плоскост беше малка, „размерите й едва надхвърлят тези на лист с формат А4“, както пишеше в една от моите книги за изкуството, въпреки че всички тези дати и размери, мъртвата информация, съдържаща се в книгите, нямаха стойност, също както нямаха стойност и предвижданията в спортните страници, когато „Пакърс“ дръпнеха напред с две точки в последната четвърт, а снегът започнеше да застила игрището с тънка ледена покривка. Картината, нейното вълшебство, усещането, че е жива — това бе същото като онзи странен, нереален миг, когато заваляваше сняг и падащите снежинки се въртяха в зеленикавата светлина пред обективите, когато мачът изгубваше значение, все едно бе кой побеждава и кой губи, оставаше само желанието да пиеш с очи тази безмълвна, брулена от вятъра сцена. Когато гледах картината, преживявах подобно съсредоточаване в една точка: трепкащ, озарен от слънцето миг, съществуващ сега и завинаги. Само от време на време забелязвах верижката около крачето на птичката, рядко се замислях колко жесток е бил животът към това същество — пърхащо с криле само за няколко мига и после принудено да кацне отново на същото място, без никаква надежда.
v.
Имаше и нещо добро: баща ми се държеше добре с мен и това ми се нравеше. Водеше ме на вечеря поне веднъж седмично — хубави вечери, в ресторанти с бели покривки на масите, само ние двамата. Понякога той канеше и Борис, а Борис винаги приемаше с готовност — притегателната сила на възможността да се нахрани добре беше по-голяма дори от привлекателността на Котку — но колкото и да е странно, установявах, че ми е по-приятно да бъда насаме с баща си.
— Знаеш ли — каза той веднъж на една от тези вечери, беше късно, но ние не бързахме да изядем десерта си, говорехме за училище, за какво ли не (този нов баща, който се интересуваше от мен! откъде се бе взел той?), — знаеш ли, наистина се радвам, че започнах да те опознавам, откакто дойде тук, при нас, Тио.
— Ами… ъъъ, и аз се радвам — отвърнах смутено, но въпреки това искрено.
— Искам да кажа — баща ми прокара пръсти през косата си — благодаря, че ми даде втори шанс, хлапе. Защото аз направих голяма грешка. В никакъв случай не биваше да допускам отношенията ми с майка ти да се отразяват на отношенията ми с теб. Не, не — той вдигна ръка, — не се опитвам да прехвърля вината на майка ти, отдавна съм надживял това. Просто тя те обичаше толкова много, че аз винаги съм се чувствал като натрапник, когато бях с вас двамата. Чужд в собствения си дом, нещо такова. Между вас двамата имаше такава близост — той се позасмя натъжено, — че нямаше много място за трети човек.
— Ами… — спомних си как двамата с майка ми ходехме на пръсти из апартамента, за да не се сблъскаме с него. Тайните ни, смеха ни. — Искам да кажа, аз просто…
— Не, не, не искам от теб извинения. Аз съм бащата, аз трябваше да намеря някакъв изход. Само че сякаш се бях озовал в някакъв омагьосан кръг, ако разбираш какво имам предвид. Чувствах се изолиран, потиснат, пиех много. А изобщо не биваше да допускам да се стигне дотам. Така, нали виждаш, пропуснах някои наистина важни години от живота ти. Аз съм този, който трябва да се примири с тази мисъл.
— Ами… — чувствах се толкова зле, че не знаех какво да кажа.
— Не се опитвам да те обвинявам, приятелю. Само обяснявам колко се радвам, че вече се сближихме.
— Ами да — казах, взирайки се в чисто остърганата си чиния от крем брюле, — и аз се радвам.
— Освен това, така де — искам да те обезщетя по някакъв начин. Виж какво, тази година печеля толкова добре от залаганията — баща ми отпи от кафето си, — че искам да ти открия спестовен влог. Нали разбираш, просто да ти отделям по нещо. Защото, знаеш ли, аз действително имам вина пред теб покрай историите с майка ти, и заради това, че ме нямаше толкова месеци.