— Е — баща ми се извърна, за да я целуне, — мръсното подсъзнание е извор на младост.
— Така изглежда.
xiii.
— Онзи път аз те цапнах така, че ти се поду устната — каза Борис, който очевидно се измъчваше от чувство за вина покрай историята с Котку, след като сам подхвана такъв разговор ни в клин, ни в ръкав, нарушавайки непринуденото ни мълчание в училищния автобус.
— Да, а после аз ударих главата ти в шибаната стена.
— Не съм искал да го направя!
— Да направиш какво?
— Да те ударя по устата!
— А нея искаше ли да удариш?
— В известен смисъл, да — каза той уклончиво.
— В известен смисъл.
Борис изпъшка раздразнено.
— Казах й, че съжалявам! Сега между нас всичко отново е наред, няма проблем! Пък и какво общо има тази работа с теб?
— Ти започна да говориш за това, не аз.
За миг той ме изгледа странно, отнесено, после се засмя.
— Искаш ли да ти кажа нещо?
— Какво?
Той наклони глава близо до моята.
— Снощи двамата с Котку си направихме „пътешествие“ — каза той тихо. — Взехме ЛСД. Беше страхотно.
— Наистина ли? Откъде го намерихте? — „екстази“ се намираше лесно в училище — двамата с Борис бяхме вземали поне дузина пъти, през вълшебни, безмълвни нощи, когато в унеса си бяхме вървели под звездите на пустинята — но никой никога не беше вземал ЛСД.
Борис се почеса по носа.
— Ее, ами майка й познава един страховит дъртак на име Джими, който работи в оръжеен магазин. Той ни уреди с пет дози — не знам защо купих пет, ще ми се да бях взел шест. Така или иначе, остана ми малко. Божичко, беше фантастично.
— О, така ли? — сега, когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че зениците му са странно разширени. — Още ли те държи?
— Може би мъничко. Спал съм само два часа. Така или иначе, сдобрихме се напълно. Как да ти кажа — като че ли дори цветята по кувертюрата на леглото на майка й ни се радваха. А ние бяхме от същата материя като цветята, и разбрахме колко много се обичаме, че имаме нужда един от друг, каквото и да стане, и че всички лоши неща между нас са били породени единствено от любов.
— Уау — отвърнах с тон, който явно е прозвучал по-тъжно, отколкото исках, ако се съди по това как Борис смръщи вежди и ме погледна.
— Е? — попитах, защото той не откъсваше очи от мен. — Какво има?
Той примигна и поклати глава.
— Не, аз наистина просто я виждам. Тази мъглявина от тъга, която обгръща по някакъв начин главата ти. Все едно, че си войник или нещо такова, човек от миналото, който крачи през бойното поле, обзет от дълбоки чувства…
— Борис, ти все още си абсолютно надрусан.
— Всъщност не — каза той унесено. — От време на време потъвам в това състояние, от време на време излизам от него. Но все още, ако погледна само с ъгълчето на окото си, виждам как от разни неща изхвърчат пъстри искри.
xiv.
Нямаше никакви произшествия нито с баща ми, нито на фронта „Борис-Котку“ — в продължение на повече от седмица, достатъчно време, за да реша, че е безопасно да прибера у дома калъфката от възглавница. Когато я извадих от шкафчето си, забелязах, че е необичайно обемиста (и тежка), и когато я занесох горе в стаята си и я извадих от калъфката, разбрах причината. Стана ми ясно, че когато я бях опаковал и залепвал, съм бил надрусан до уши: всички тези пластове от вестници, облепени с цяла голяма ролка подсилена опаковъчна лепенка, ми се бяха сторили като разумна предпазна мярка, когато бях подплашен и замаян от тревата, но сега, когато бях отново в стаята си, в трезвата светлина на следобеда, картината изглеждаше така, като че ли е била увита и опакована от луд и/или безпризорен — усукана в обвивките си като мумия; количеството на опаковъчната лепенка беше такова, че тя вече дори не изглеждаше правоъгълна; дори ъглите бяха заоблени. Взех най-острия кухненски нож, който можах да намеря, и започнах да режа лепенката в единия ъгъл, първоначално предпазливо, от страх, че ножът може да се плъзне и да повреди картината, после все по-енергично. Но бях успял да срежа само донякъде една част от триинчовото покритие, а ръцете ми почваха да се уморяват, когато чух, че Ксандра се прибира, прибрах картината обратно в калъфката и я залепих отново към задната страна на таблата на леглото, решен да изчакам момент, когато двамата ще отсъстват по-дълго време.
Борис ми беше обещал, че двамата ще вземем две от останалите дози ЛСД веднага, когато мислите му се върнат към обичайното си състояние, както се изрази той; сподели с мен, че все още се чувствал малко отнесен, виждал как се движат фигурите, оформени от дървесните шарки на покрития му с фурнир чин в училище, и че първите няколко пъти, когато пушил трева, това го отпращало на истинско ново „пътешествие“.