xvi.
Борис остана да спи у нас, тъй като аз живеех по-близо до детската площадка, а той беше (за да употребя собствения му любим израз за тежко надрусан) „в гавно“, което трябваше да означава „в лайна“, „лайняно положение“ или нещо подобно — така или иначе, прекалено разбит, за да може да се прибере у дома сам в тъмното. И добре, че остана, защото така аз не бях сам у дома в три и половина следобед на другия ден, когато у нас се отби господин Силвър.
Макар че почти не бяхме спали и крайниците ни потреперваха, всичко около нас все още бе съхранило мъничко вълшебство и излъчваше светлина. Пиехме портокалов сок и гледахме анимационни филми (стори ни се добра идея, защото така продължавахме снощното настроение в „Техниколор“) и — което беше лоша идея — току-що бяхме споделили втория си джойнт за този следобед, когато на вратата се позвъни. Попчик — който беше много неспокоен; чувстваше, че нещо с нас не е наред и беше ни лаял като побъркан — незабавно се разлая отново, като че ли беше очаквал нещо подобно.
Внезапно действителността се стовари върху мен.
— Мамка му — казах.
— Аз ще отида — обади се веднага Борис, вземайки Попчик под мишница. И потегли с танцова походка, бос, без риза, видимо напълно безгрижен. Но като че ли само след секунда се върна, а лицето му беше пепелявосиво.
Не каза нищо; не беше и необходимо. Станах, обух си маратонките и вързах здраво връзките им (бях свикнал да го правя преди нашите обирнически набези по супермаркетите, за в случай, че се наложи да бягам), и тръгнах към външната врата. И там отново беше господин Силвър — с бялото си спортно сако, с косата, която сякаш бе намазана с вакса за обувки, и всичко останало — само че този път до него стоеше някакъв едър тип с татуировки, чиито размазани сини линии се увиваха като змии около ръцете му. Държеше алуминиева бухалка за бейзбол.
— Виж ти, Тиодор! — каза господин Силвър. Изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Как я караш?
— Добре — отвърнах, чудейки се как внезапно се бе изпарил от мен всякакъв ефект на наркотика. — А вие?
— Не се оплаквам. С хубава синина си се уредил, приятелю.
Неволно вдигнах ръка и докоснах бузата си.
— Ами…
— Добре ще е да се погрижиш за нея. Приятелчето ти ми каза, че баща ти не си е у дома.
— Ъъ, така е.
— Всичко ли е наред с вас? Да сте имали някакви проблеми днес следобед?
— А, не, всъщност не — отвърнах. Човекът до него не размахваше бухалката, и съвсем не се държеше заплашително, но аз не можех да не осъзнавам присъствието на бухалката в ръцете му.
— Защото, нали, ако това някога се случи? — каза господин Силвър. — Ако имате проблеми, каквито и да са те, аз мога да ви помогна да се справите с тях ето така.
За какво говореше той? Погледнах зад гърба му, към улицата, към неговата кола. Въпреки тонираните стъкла видях другите мъже, които чакаха вътре.
Господин Силвър въздъхна.
— Радвам се да чуя, че нямаш проблеми, Тиодор. Иска ми се и аз да можех да кажа същото.
— Извинете, не ви разбрах.
— Защото ето какво — продължи той, като че ли не бях проговорил. — Аз имам проблем. Голям проблем. С баща ти.
Тъй като не знаех какво да кажа, стоях и се взирах в каубойските му ботуши. Те бяха черни, от крокодилска кожа, с токове на пластове от лепен гьон, с много остри върхове и лъснати така, че ми напомняха на подчертано женствените каубойски ботуши, които носеше постоянно Луси Лобо, една ексцентрична дизайнерка, която работеше с майка ми.
— Разбираш ли, нещата стоят така — продължи господин Силвър. — Имам документи, че баща ти ми дължи петдесет хиляди долара. И това ми създава много големи проблеми.
— Той събира парите — казах смутено. — Може би, не знам, ако му дадете още малко време…
Господин Силвър ме изгледа. После нагласи очилата си.
— Слушай — каза той спокойно. — Баща ти държи да залага ризата на гърба си на начина, по който някакви кретени се справят с някаква шибана топка… искам да кажа, извини ме за острите изрази, но ми е трудно да изпитвам съчувствие към човек като него. Не изплаща дълговете си, закъснява три седмици с лихвата, не отговаря на обажданията ми — той отмяташе провиненията на пръсти, — обещава да се срещнем днес на обяд и после не се явява. Знаеш ли колко време седях и чаках този дръвник? Час и половина — той наклони глава на една страна. — Хора като твоя баща създават работа на хора като мен и Юрка. Да не мислиш, че ми е приятно да идвам у вас? Да пътуваме с колата чак дотук?