— Потър, трябва да тръгвам.
— Не, недей, моля те.
— Котку ще пощурее. Трябваше вече да съм при майка й! Не ме е виждала от четиридесет и осем часа.
— Виж какво, кажи й да дойде тук, ако иска — кажи й какво се е случило. Ще стане пълен ад, ако и ти си тръгнеш сега.
Вниманието на Ксандра бе достатъчно погълнато от гостите и скръбта, така че Борис успя да се качи несмущаван горе и да телефонира от спалнята й — стая, която обикновено беше заключена и ние с Борис никога не виждахме. След десетина минути той се появи и затича надолу по стълбите.
— Котку ми каза да остана — той се приведе, за да седне до мен. — Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.
— Уау — отвърнах и, почувствал как сълзите напират в очите ми, потрих лицето си с ръце, за да не види той колко бях трогнат и учуден.
— Е, искам да кажа, тя знае какво е. И нейният баща е мъртъв.
— Така ли?
— Да, загинал е преди няколко години. При това също в автомобилна катастрофа. Не са били чак толкова близки…
— Кой е загинал? — попита Джанет, и се наведе, залитайки, към нас — фризирана, с копринена блуза, обгърната от мирис на марихуана и козметични препарати. — Още някой ли е умрял?
— Не — казах сухо. Не обичах Джанет — тя беше гъската, която навремето бе обещала да се грижи за Попър и го бе оставила заключен, сам, с автоматичната хранилка.
— Не питам теб, а него — каза тя, отстъпи и се опита да фокусира нестабилното си внимание върху Борис. — Умрял ли е някой? Някой твой близък?
— Няколко души, да.
Тя примигна.
— Откъде си?
— Защо?
— Акцентът ти е много странен. Като на британец или… не, всъщност не. Някаква смесица от британски и… като от Трансилвания.
Борис се разсмя на глас.
— Трансилвания? — повтори той и се озъби. — Искаш ли да те ухапя?
— Ама че смешни момчета — каза тя неопределено, чукна Борис по главата със столчето на чашата си с вино и отиде да се сбогува със Стюарт и Лайза, които тъкмо си тръгваха.
Оказа се, че Ксандра е взела някакво хапче. („Може би повече от едно“, каза Борис на ухото ми.) Тя като че ли всеки момент можеше да припадне. Борис — беше гадно от моя страна, но аз просто не можех да се принудя да го направя — й взе цигарата, загаси я, после помогна на Кортни да я качи нагоре по стълбата и да я отведе в спалнята, където тя се просна по лице върху кувертюрата, на отворена врата.
Стоях на прага, докато Борис и Кортни й сваляха обувките — беше ми интересно да видя и аз веднъж стаята, която двамата с баща ми винаги държаха заключена. Мръсни чаши и пепелници, купища списание „Глеймър“, пухкава зелена кувертюра, лаптопът, който все не можех да ползвам, велоергометър — кой би могъл да предположи, че държат тук велоергометър?
Обувките на Ксандра бяха свалени, но решиха да я оставят облечена.
— Искаш ли да остана тук за през нощта? — Кортни се обърна към Борис, говореше тихо.
Борис нахално се протегна и прозя в лицето й. Ризата му се измъкна нагоре, а джинсите му се бяха свлекли достатъчно ниско, за да стане ясно, че не носи слипове.
— Много мило от ваша страна — каза той. — Но тя ще спи като пън, струва ми се.
— За мен не е проблем да остана.
Може да бях надрусан — бях си надрусан — но тя се беше привела така близо до него, че като че ли се опитваше да го целуне или нещо подобно, което беше голям майтап.
Трябва да съм издал някакъв задавен звук, нещо като кикот — защото Кортни се обърна навреме, за да забележи развеселения ми жест към Борис, как сочех с палец вратата — „разкарай я оттук“!
— Добре ли си? — попита тя хладно, оглеждайки ме от горе до долу. Борис също се хилеше, но се овладя и когато тя се обърна отново към него, изражението му беше сантиментално-угрижено, от което аз се разкикотих още по-силно.
xix.
Когато всички си тръгнаха, Ксандра вече беше се отнесла окончателно — спеше толкова дълбоко, че Борис извади джобно огледалце от чантата й (която беше преровил, търсейки таблетки и пари) и го постави под носа й, за да провери дали диша. В портфейла й имаше двеста двайсет и девет долара, които прибрах без особени угризения, защото й оставаха кредитните карти и един неосребрен чек за две хиляди двайсет и пет.