— Знаех, че истинското й име не е Ксандра — казах аз, подхвърляйки на Борис шофьорската й книжка: оранжеви оттенъци по лицето, тупирана по различен начин коса, име: Сандра Джей Теръл, без ограничения.
Борис — поставил пръсти на пулса й, седнал край нея на леглото като лекар в някой стар филм — вдигна огледалото към светлината.
— Да, да — измърмори той на руски, после още нещо, което не разбрах.
— Спи като пън.
Той я побутна с пръст по рамото, после се приведе и надникна в чекмеджето на нощното шкафче, където аз ровех припряно сред озадачаваща бъркотия: дребни пари, чипове, гланц за устни, подложки за чаши, изкуствени мигли, лакочистител, опърпани джобни издания („Зоните на вашите погрешни решения“), рекламни мостри на парфюми, стари касетки, карти за застраховка, чийто срок бе изтекъл преди десет години, и пачка издайнически кибрити с логото на юридическа кантора в Рино, на които пишеше „Правни услуги при обвинения за шофиране под въздействието на наркотици и всякакви други обвинения, свързани с наркотици“.
— Хей, я ми дай това — каза Борис, пресегна се и прибра в джоба си една лента презервативи. — А това какво е?
И той взе нещо, което на пръв поглед приличаше на кутия от „Кока-Кола“ — но когато я разтърси, кутията задрънча. Борис я допря до ухото си, каза: — Ха! — и ми я подхвърли.
— Хитро — аз отвинтих капака — очевидно не беше истинска кутия от кола — и изтърсих съдържанието й върху нощното шкафче. После, след кратко мълчание, казах: — Уау! — Очевидно тук Ксандра криеше бакшишите, които получаваше — отчасти в брой, отчасти в чипове. Имаше и най-различни други неща — толкова много, че ми беше трудно да ги огледам — но очите ми се бяха спрели незабавно върху обиците с диаманти и изумруди на майка ми, които бяха изчезнали малко преди баща ми да ни напусне.
— Уау — повторих отново, вземайки една от тях с палеца и показалеца си. Майка ми си слагаше тези обици почти винаги, когато ходеше на коктейли или на някакви други събития, изискващи официално облекло — синьозелената прозрачна дълбочина на камъните, кокетните им среднощни отблясъци бяха също толкова част от нея, колкото и цветът на очите й и пикантният, плътен мирис на косата й.
Борис се кискаше. Сред банкнотите той незабавно беше забелязал и грабнал една кръгла кутийка за фотолента, която отвори с треперещи ръце. Пъхна вътре върха на малкия си пръст, после го облиза.
— Бинго — каза той, плъзгайки пръст по венците си. — Сега вече Котку ще се ядоса, задето не дойде.
Протегнах към него отворената си длан, на която лежаха обиците.
— Да, готини са — каза той, почти без да ги поглежда. Изтърсваше купчинка прашец върху нощното шкафче. — Може да им вземеш към две хиляди долара.
— Бяха на майка ми.
Баща ми беше продал повечето от бижутата й още в Ню Йорк, включително и венчалния й пръстен. Но сега вече ми ставаше ясно, че Ксандра бе подбрала някои неща за себе си, и бях обзет от странна тъга, когато видях на какво се беше спряла — не на перлите или на рубинената брошка, а на евтини украшения от ученическите години на майка ми, включително и гривната с амулети, която бе носила в прогимназията, цялата окичена с подрънкващи подкови, балетни пантофки и четирилистни детелини.
Борис се изправи, стисна с пръсти ноздрите си и ми подаде навита на тръбичка банкнота.
— Искаш ли малко?
— Не.
— Хайде де, ще се почувстваш по-добре.
— Не, благодаря.
— Тук трябва да има петнайсетина грама, а може и повече! Можем да задържим малко и да продадем останалото!
— Вземал ли си и преди? — попитах предпазливо, хвърляйки поглед към проснатата на леглото Ксандра. Макар че очевидно спеше дълбоко и нямаше да се събуди скоро, се притеснявах да разговаряме за подобни неща над нея.
— Да. Котку много си пада. Но е скъпо — той като че ли скъса лентата за минута, после замига бързо с клепачи. — Уау. Хайде — разсмя се той. — Вземай. Не знаеш какво изпускаш.
— Достатъчно съм надрусан и без това — казах аз, ровейки из банкнотите.
— Така е, но от това ще дойдеш на себе си.
— Борис, нямам време да се мотая — казах аз, прибирайки в джоба си обиците и гривната с амулетите. — Ако ще тръгваме, трябва да тръгнем сега. Преди да са запристигали разни хора.
— Какви хора? — попита скептично Борис, прокарвайки пръст напред-назад под носа си.