— Не мога да чакам — казах рязко, взех моята половина от парите и се упътих обратно към собствената си стая.
— Потър… — той вървеше след мен.
— Да?
— Има нещо важно, което трябва да ти кажа.
— Борис — обърнах се аз към него, — какво има, да му… майката. Какво става? — попитах, докато двамата стояхме и се взирахме един в друг. — Ако имаш да ми казваш нещо, давай, кажи го.
— Страхувам се, че ще се ядосаш.
— Какво има? Какво си направил?
Борис мълчеше и гризеше отстрани палеца си.
— Е, какво е?
Борис отклони очи.
— Трябва да останеш — настоя той, без да дава обяснения. — Правиш грешка.
— Забрави — сопнах се и му обърнах гръб. — Ако не искаш да дойдеш с мен, не идвай, ясно ли е? Но не мога да се мотая тук цяла нощ.
Борис — така си мислех — можеше да попита какво има в калъфа за възглавница, особено защото пакетът беше толкова дебел и със странна форма заради прекаления ми ентусиазъм при последното опаковане. Но когато я отлепих от гърба на таблата на леглото и я поставих в сака си заедно с айпода, бележника, зарядното устройство, „Вятър, пясък и звезди“, няколко снимки на майка ми, четката ми за зъби и една смяна дрехи), той само се мръщеше и мълчеше. Когато извадих от дъното на гардероба училищния си блейзър (беше ми окъсял, макар че, когато майка ми го купи, ми беше голям), той кимна и каза:
— Това е добра идея.
— Кое?
— Така няма да приличаш толкова на бездомник.
— Ноември е — отвърнах. Бях си донесъл само един дебел пуловер от Ню Йорк; пъхнах и него в сака и затворих ципа. — Ще бъде студено.
Борис се беше облегнал на стената и ме наблюдаваше с предизвикателно изражение.
— Е, какво смяташ да правиш? Ще живееш на улицата, на гарата, къде?
— Ще се обадя на приятеля си, при когото живеех преди.
— Ако тези хора те искаха, щяха да са те осиновили.
— Не биха могли! Как да го направят?
Борис скръсти ръце.
— Не са те искали в това семейство. Ти самият си ми го казвал — много пъти. Освен това те никога не ти се обаждат.
— Не е вярно — отвърнах след кратка, смутена пауза. Само преди няколко месеца Анди ми беше пратил доста дълъг (по неговите стандарти) мейл, в който ми разказваше разни случки от училище, скандалът, избухнал, когато треньорът по тенис бил обвинен, че опипвал момичетата в час, макар този живот да беше вече толкова далечен за мен, че сякаш четях за хора, които не познавах.
— Нали децата са много? — каза Борис, малко злорадо, както ми се стори. — Нали няма достатъчно място за всички? Не помниш ли? Ти казваше, че майката и бащата били доволни, че си заминаваш.
— Разкарай се.
Главоболието ми се усилваше. Какво щях да правя, ако се появяха хората от социалните служби и ме натовареха в колата си? На кого бих могъл да телефонирам — в Невада? На госпожа Спиър? На „Плайа“? На дебелия продавач в магазина за сглобяеми модели на кораби и самолети, който ни продаваше само лепило без моделите?
Борис ме последва, когато слязох долу, където спряхме насред дневната до видимо изтормозения Попър, който застана точно на пътя ни, седна и ни загледа, като че ли знаеше точно какво се случва.
— О, майната му — казах аз, оставяйки сака си. Настана мълчание.
— Борис — казах — ти не можеш ли…
— Не.
— А Котку…
— Не.
— Е, майната му тогава — казах аз, наведох се и взех Попър под мишница. — Няма да го оставя тук, за да го заключва и да го умори от глад.
— И накъде си тръгнал? — попита Борис, когато се упътих към външната врата.
— Моля?
— Пеш? До летището?
— Чакай — казах и оставих Попчик на земята. Изведнъж започна да ми се повдига, имах чувството, че ще повърна червено вино на килима. — Ще пуснат ли кучето в самолета?
— Не — каза безжалостно Борис и изплю отгризания си нокът.
Държеше се като задник; искаше ми се да го ударя.
— Добре тогава — казах. — Може пък някой на летището да се съгласи да го вземе. О, по дяволите, ще тръгна с влак.
Той се канеше да направи някаква саркастична забележка, издул устни по добре познатия ми начин, но внезапно изражението му — се промени; аз се обърнах и видях Ксандра, с налудничав поглед и размазан около очите грим, да стои, залитайки, на горната площадка на стълбата.
Взирахме се в нея, застинали на местата си. След мълчание, което сякаш продължи векове, тя отвори уста, затвори я, хвана се за перилото, за да не падне и каза със скърцащ глас: