— Къде остави Лари ключовете си, в сейфа в банката ли?
Взирахме се ужасено в нея в продължение на още няколко мига, преди да осъзнаем, че тя чака отговор. Косата й приличаше на копа сено; изглеждаше напълно дезориентирана и толкова трудно се крепеше на краката си, че сякаш всеки момент щеше да падне по стълбите.
— Ъъ, да — каза Борис на висок глас. — Искам да кажа, не. — А после, защото тя продължаваше да стои на мястото си: — Всичко е наред. Иди да си легнеш.
Тя измънка нещо и — все така нестабилна на краката си — си тръгна със залитане. Няколко мига и двамата стояхме неподвижно. После — полека, чувствайки как космите по врата ми настръхват — взех сака си и се измъкнах през външната врата (за последен път виждах и тази къща, и нея, въпреки че всъщност дори не се обърнах за последен поглед), а Борис и Попчик ме последваха. Тримата се отдалечихме бързо от къщата и тръгнахме към края на улицата; ноктите на Попчик потракваха по паважа.
— Е, добре — каза Борис с онзи тих, шеговит тон, който възприемаше, когато се измъкнеше на косъм от залавяне в супермаркета. — Окей. Може би не е спяла чак толкова дълбоко, колкото предполагах.
Бях окъпан в студена пот и нощният въздух — макар и хладен — ми подейства добре. В мрака, далече на запад, проблясваха безмълвно светкавици, като във филма „Франкенщайн“.
— Е, поне не е умряла, нали? — позасмя се той. — Тревожех се за нея. Божичко.
— Дай ми телефона си — казах, побутвайки го с лакът.
Той бръкна в джоба си и ми го подаде. Беше евтин телефон за еднократна употреба, който беше купил, за да има постоянна връзка с Котку.
— Не, задръж го — каза той, вдигайки ръце, когато се опитах да му го върна, след като приключих с обаждането: таксита „Лъки“, 777-7777, телефонният номер беше залепен по всички разнебитени пейки на автобусните спирки във Вегас. После той извади пачката банкноти — неговия дял от онова, което взехме от Ксандра — и се опита да я набута в ръцете ми.
— Забрави — казах, озъртайки се тревожно към къщата. Страхувах се, че Ксандра може да се събуди отново и да излезе на улицата, за да ни търси. — Твои са.
— Не! Ти може да имаш нужда от тях!
— Не ги искам — казах и пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, за да му попреча да ги натика там. — Освен това те може да потрябват и на теб.
— Стига де, Потър! Иска ми се да не тръгваше веднага — той посочи надолу по улицата, към редиците пусти къщи. — Ако не искаш да дойдеш у нас, остани някъде тук за ден-два. В онази, тухлената къща има дори мебели. Ще ти нося храна, ако искаш.
— О, да, хайде да се обадим на „Домино“ — казах и пъхнах телефона в джоба на якето си. — Нали вече правят доставки дотук и така нататък.
Той трепна.
— Не се сърди.
— Не се сърдя.
И наистина не се сърдех — само бях толкова объркан, та ми се струваше, че всеки момент ще се събудя с книга, паднала върху лицето ми.
Забелязах, че Борис е вдигнал поглед към небето и си тананика една от песните на „Велвет Ъндърграунд“, които слушаше майка ми: „Но затвориш ли веднъж вратата… тогава вечна може би ще е нощта…“
— Ами ти? — попитах и потрих очи.
— Мхм? — той ме погледна с усмивка.
— Какво ще стане? Ще се видим ли пак?
— Може би — отвърна той със същия бодър тон, с който в представите ми се бе сбогувал с Бами и с Джуди, жената на бармана от Кармиуолог, и с всички останали хора, с които се бе разделял през живота си. — Кой знае?
— Искаш ли да се срещнем след ден-два?
— Ами…
— Да дойдеш при мен по-късно. Вземи самолет — имаш пари. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде съм. Не казвай „не“.
— Добре тогава — каза все така бодро Борис. — Няма да казвам „не“.
Но от тона му ставаше ясно, че всъщност казва „не“.
Притворих очи.
— О, Господи.
Бях толкова уморен, че залитах; трябваше да се боря с желанието си да легна на земята, с физически осезаемото привличане, което ме теглеше надолу към тротоара. Когато отново отворих очи, видях, че Борис ме гледа загрижено.
— Я се виж — каза той. — Всеки момент ще паднеш.
И бръкна в джоба си.
— Не, не, не — казах аз и отстъпих, когато видях какво държи в ръката си. — Няма да стане, забрави.
— Ще се почувстваш по-добре!
— Нали така каза и за онова, другото — не можех да понеса още водорасли и пеещи звезди. — Наистина, не искам.
— Но това е нещо различно. Напълно различно. От него ще дойдеш на себе си. Главата ти ще се проясни — обещавам.
— Да бе — дрога, от която се изтрезнява и която прояснява главата, според мен съвсем не беше в стила на Борис, макар че той действително изглеждаше доста по на себе си от мен.