— Погледни ме — каза той убедително. — Да. — Разбра, че това ми е подействало. — Бълнувам ли? Да не би да имам пяна на устата? Не — само се опитвам да ти помогна. Хайде — продължи той и изтърси малко прашец върху опакото на ръката си, — ето. Позволи ми аз да ти го дам.
Донякъде се опасявах, че ще ми скрои номер — че ще припадна на място и после ще дойда на себе си кой знае къде, може би в някоя от празните къщи по улицата. Но бях толкова уморен, че ми беше все едно, а си казах, че и без това може би така щеше да е по-добре. Приведох се напред и го оставих да затвори едната ми ноздра с пръст.
— Готово! — каза той окуражаващо. — Ето, така. Смъркай. Почти незабавно наистина се почувствах по-добре. Това приличаше на чудо.
— Уау — казах и потърках носа си, раздразнен от острото, но приятно смъдене.
— Нали ти казах? — той вече изтърсваше още прашец от кутията.
— Хайде, другия нос. Не издишвай. Готово, давай.
Всичко ми изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано, включително и самият Борис.
— Какво ти казвах? — сега и той вземаше нова доза. — Не съжаляваш ли, че не ме послуша?
— И ти искаш да продаваш това нещо, Боже мили — казах аз, вдигнал очи към небето. — Защо?
— Защото всъщност струва много. Няколко хиляди долара.
— Това малко количество?
— Не е толкова малко! Доста грамове са — може да са и двайсетина. Мога да натрупам състояние, ако го разделя на малки дози и ги продавам на момичета като К. Т. Беърман.
— Познаваш К. Т. Беърман?
Кейти Беърман, която беше в по-горния клас, имаше собствена кола — черен кабриолет — и беше толкова далеч от нашата социална сфера, че със същия успех можеше да е кинозвезда.
— Разбира се. Скай, К.Т., Джесика, всички тези момичета. Така или иначе — той отново ми подаде шишенцето — сега вече ще мога да купя на Котку онзи синтезатор, който иска да има. Няма да имаме вече грижи за пари.
Известно време крачихме напред-назад, докато аз започнах да гледам доста по-оптимистично на бъдещето и на нещата изобщо. Докато стояхме на улицата и потривахме носове, а Попър гледаше любопитно нагоре към нас, аз сякаш вкусвах вълшебството на Ню Йорк на езика си, мимолетно, но лесно за обясняване усещане.
— Искам да кажа, страхотно е — казвах, а думите се въртяха в спирали и се сипеха от устните ми. — Наистина, трябва да дойдеш. Можем да отидем до Брайтън Бийч — там се събират всички руснаци. Е, аз никога не съм ходил. Но метрото стига дотам, това е последната спирка. На това място има голяма руска общност, ресторанти, където предлагат пушена риба и хайвер от есетра. Ние с майка ми все си говорехме как ще отидем там някой ден, бижутерът, с когото тя работеше, й беше казал кои са добрите заведения, но така и не отидохме. Казват, че било супер. Освен това, виж — аз имам пари за училище — и ти ще можеш да постъпиш в моето училище. Не, наистина можеш. Аз имам стипендия. Е, най-малкото имах. Но онзи човек каза, че стига парите във влога ми да се ползват за образование… нали може да става дума и за образованието на някой друг. Не само за моето. Има предостатъчно за нас двамата. Все пак, искам да кажа, държавните училища… държавните училища в Ню Йорк си ги бива, мои познати учат в такива училища, нямам нищо против да ходя в държавно училище.
Продължавах да бърборя, когато Борис каза:
— Потър.
И преди да отговоря, той взе лицето ми в ръце и ме целуна по устата. И докато стоях и мигах — всичко свърши, още преди да разбера какво става — той вдигна Попър за предните лапи и целуна и него, както си висеше във въздуха, право по носа.
После ми го подаде.
— Колата те чака — каза той и поразроши козината на главата му за последен път. И действително — когато се обърнах, видях кола, идваща откъм града, да се движи бавно покрай тротоара, оглеждайки номерата на къщите.
Стояхме и се гледахме — аз се задъхвах, бях напълно зашеметен.
— Късмет — каза Борис. — Няма да те забравя — после потупа Попър по главата. — Сбогом, Попчик. Ще се грижиш за него, нали? — допълни той, обръщайки се към мен.
По-късно — в таксито, а и после — щях да си представям отново и отново този момент и да се чудя, че тогава просто махнах и си тръгнах съвсем спокойно. Защо не се бях вкопчил в ръката му, защо не го бях помолил за последен път да се качи в колата, „моля те, да му се не види, Борис, това е просто все едно да избягаме от училище, ще закусваме, летейки сред житните ниви, когато изгрее слънцето!“ Познавах го достатъчно добре, за да знам, че ако го помолех по подходящия начин и в подходящия момент, би бил готов да направи почти всичко; и още докато се обръщаше, знаех, че би се затичал след мен и би скочил със смях в колата, ако го бях помолил един последен път.