— Но…
— Важи за всички деца под петнайсетгодишна възраст. Без изключения.
— Но аз не съм под петнайсетгодишна възраст — казах, ровейки се, за да извадя съвсем официалната лична карта, издадена в Ню Йорк. — Аз съм на петнайсет. Вижте! — Енрике — предвиждайки възможността да вляза в онова, което той наричаше „системата“ — ме беше завел да ме снимат скоро след смъртта на майка ми; и въпреки че навремето това ми беше неприятно, приемайки го като дългата ръка на Биг Брадър („Уау, имаш си личен баркод“ — беше казал Анди, оглеждайки любопитно картата), сега му бях благодарен, че ме откара до центъра и ме регистрира като лека кола на старо. Стоях вдървено и чаках като бежанец в светлината на мръсните флуоресцентни лампи, докато чиновникът оглеждаше картата под безброй различни ъгли и на различна светлина, докато накрая реши да я приеме за истинска.
— Петнайсет — повтори той с подозрение, докато ми я връщаше.
— Точно така.
Знаех, че изглеждам малък за възрастта си. Беше ми ясно, че няма шанс да си призная за Попър, тъй като на една голяма табела на гишето беше написано с големи червени букви: „Не транспортираме кучета, котки, птици, гризачи, влечуги и други животни“.
Що се отнася до самия автобус, имах късмет: имаше един с прехвърляне за Ню Йорк, който потегляше от гарата след петнайсет минути. Когато машината изплю билета ми с механично изщракване, аз стоях и се питах замаяно какво, по дяволите, да правя с Попър. Излизайки навън, хранех слаба надежда новият ми приятел да е потеглил — отнасяйки може би Попър в по-сигурен дом, където щяха да го обичат повече — но вместо това го открих да пие „Ред Бул“ от кутията и да говори по мобилния си телефон. Попър не се виждаше никъде. Той прекъсна разговора, когато ме видя.
— Е, какво става?
— Къде е той? — взрях се уморено към задната седалка. — Какво направихте с него?
Той се разсмя.
— Тука нема… тука има!
И вдигна със замах един небрежно сгънат брой на „Ю Ес Ей Тудей“ от платнената чанта, която беше поставил на предната седалка до себе си; а вътре, разположил се доволно в една картонена кутия на дъното, седеше Попър и дъвчеше чипс.
— Заблуда за окото — поясни шофьорът. — Кутията изпълва торбата така, че да не се очертава формата на кучето, а и му дава малко повече пространство, в което да се движи. А вестникът е идеалният реквизит. Покрива го, създава впечатление, че торбата е пълна, а не тежи.
— Мислите ли, че той ще се чувства добре?
— Е, искам да кажа, той е такъв мъник — колко тежи, пет-шест фунта? Кротък ли е?
Аз погледнах със съмнение Попър, свит на кълбо в дъното на кутията.
— Не винаги.
Джей Пи избърса уста с опакото на ръката си и ми подаде пакетчето с чипс.
— Давай му по малко от тези залъгалки, ако започне да нервничи. Ще спирате през няколко часа. Просто седни колкото можеш по-далеч от останалите пътници, и внимавай да се отдалечиш повечко от гарата, преди да го пуснеш да си свърши работата.
Нарамих торбата и я обвих с ръка.
— Личи ли? — попитах.
— Не. Не и ако не знаеш какво има там. Но мога ли да ти дам още един съвет? Тайната на магьосника?
— Разбира се.
— Недей постоянно да гледаш така към торбата. Гледай навсякъде, но не и към нея. Оглеждай се, проверявай връзките на обувките си — ето, така — това е начинът. Самоуверено и естествено, това му е майката. Макар че можеш да се престориш на несръчен и да се правиш, че си изпуснал контактната си леща, ако те заглеждат по-особено. Разпилей чипса — удари си пръстите на крака — закашляй се и се изпръскай с онова, което пиеш — каквото и да е от този род.
Уау, казах си. Очевидно тези таксита не носеха името „Лъки“ току-така.
Шофьорът отново се разсмя, като че ли бях казал тези думи на глас.
— Глупаво правило е това, дето не пускат кучета в автобуса — той отпи дълбока глътка „Ред Буп“. — Така де, какво да прави човек? Да си изхвърли кучето на пътя?
— Вие да не сте илюзионист?
Той отново се разсмя.
— Как позна? Правя фокуси с карти в един бар в „Орлийнс“ — ако беше достатъчно голям, за да можеш да влезеш, щях да те поканя да дойдеш и да ме видиш някой път. Така или иначе, тайната е една — винаги приковавай вниманието им към нещо друго, за да се отклони от трика, който правиш в момента. Това е първият закон на магията, цайс. Заблуда за окото. Никога не го забравяй.