xxi.
Юта. Когато слънцето се издигна в небето, проломът Сан Рафаел се разгърна в неземни гледки, сякаш се бяхме озовали на Марс: пясъчник и шист, каньони и пусти, ръждивочервени плата. Трудно ми беше да заспя, донякъде заради ефекта на дрогата, донякъде от страх, че Попър може да започне да се върти и да скимти, но той пазеше пълна тишина, докато пътувахме по виещите се планински пътища, кротуваше в торбата на седалката до мен, тази до прозореца. Оказа се, че сакът ми е достатъчно малък, за да мога да го внеса в автобуса, и това ме радваше по няколко причини: заради пуловера, заради „Вятър, пясък и звезди“, и най-вече заради моята картина, която се чувствах длъжен да защитавам, колкото и плътно опакована и скрита да беше — като свята икона, носена от кръстоносец в битка. В задната част на автобуса нямаше други пътници, ако изключим двамата плахи латиноамериканци, мъж и жена, които държаха пластмасови кутии с храна на коленете си, и един стар пияница, който си говореше сам, така че се справихме чудесно по завоите през Юта, чак до Гранд Джънкшън, Колорадо, където имахме петдесетминутна спирка за почивка. След като заключих сака си в шкафче, което се задействаше с пускане на монета, отведох Попър доста надалеч от гарата, далеч от погледа на шофьора, купих два хамбургера за нас двамата от „Бъргър Кинг“ и му дадох да пие вода от пластмасовия капак на стара кутия за храна, която намерих в боклука. От Гранд Джънкшън спах до престоя в Денвър — час и шестнайсет минути, точно по залез — където двамата с Попър тичахме неспирно, тласкани от облекчението, че не сме затворени в автобуса, отдалечихме се толкова по потъналите в сенки, непознати улици, че се уплаших да не изгубим пътя, но пък за щастие открих едно хипарско кафене, в което продавачите бяха млади и приятелски настроени („Внеси го вътре!“, беше казало момичето с лилава коса зад тезгяха, когато видя Попър, вързан пред кафенето, „ние обичаме кучета!“) и където купих не само два сандвича с пуешко (един за мен, един за него), но и веганско брауни, както и мазна хартиена торба, пълна с домашни вегетариански кучешки бисквити.
Четох до късно, плътната кремава хартия жълтееше в кръга слаба светлина, а мракът на непознатото профучаваше покрай нас, докато преминавахме през Континенталния вододел и излизахме от Скалистите планини, а Попър, доволен след голямото тичане в Денвър, спеше щастливо в торбата си.
По някое време съм заспал, после се събудих и почетох още малко. В два часа сутринта, тъкмо когато Сент-Екзюпери разказваше как се е разбил самолетът му в пустинята, стигнахме до Салина, Канзас („Кръстопътят на Америка“) — двайсетминутна спирка за почивка под обкръжената от нощни пеперуди лампа; там двамата с Попър тичахме в тъмното из паркинга на една изоставена бензиностанция, главата ми беше все още пълна с прочетеното, а и със странно ликуване, защото за първи път се намирах в щата, където се бе родила майка ми — дали по време на пътуванията си с баща си тя не бе минавала и през този град, в който колите прелитаха покрай мен към изхода към магистралата на Девета улица, а осветените силози за зърнени храни приличаха на космически кораби, извисяващи се сред пустошта на мили наоколо? Върнахме се в автобуса — сънливи, мръсни, уморени и премръзнали — и двамата с Попчик спахме от Салина до Топика, и от Топика до Канзас Сити, Мисури, където спряхме точно когато слънцето изгряваше.
Майка ми често ми беше разказвала колко равни са земите, в които беше израснала толкова равни, че можело да се виждат как се завихрят циклони из прериите на цели мили разстояние — и все пак не бях в състояние да повярвам в съществуването на такива пусти простори, в гигантското, неразнообразявано от нищо небе, толкова огромно, че човек се чувстваше смазан и потиснат от безкрая. В Сейнт Луис, по обяд, имахме час и половина престой (предостатъчно време, за да разходя Попър и да изям отвратителен сандвич с говеждо, но мястото беше много съмнително, за да се осмеля да се отдалечавам много) и — когато се върнахме на гарата — трябваше да се прехвърлим в съвсем различен автобус. Тогава — само след час-два — се събудих, защото автобусът беше спрял, и видях, че Попър седи кротко, проврял нос през отвора на торбата, а една чернокожа жена на средна възраст, с яркорозово червило, се беше надвесила над мен и казваше гръмогласно: