И което беше по-важно: умирах от глад. Наблизо имаше една елегантна сладкарница, в която предлагаха малки кейкове, а аз бях толкова гладен, че влязох вътре без замисляне и купих първия, който привлече погледа ми (оказа се, че е с аромат на зелен чай и някаква ванилова плънка, със странен, но прекрасен вкус). Благодарение на захарта почти веднага се почувствах по-добре; а докато ядях, облизвайки крема от пръстите си, се взирах удивено в целеустременото движение на тълпата. Когато напусках Вегас, аз бях някак по-уверен в представите си как ще се развие всичко. Дали госпожа Барбър нямаше да се обади на социалните служби, ако се появях у тях? Не ми се вярваше; но сега вече не бях толкова уверен. А съществуваше и немаловажният проблем с Попър, тъй като (освен към млечни продукти, ядки, лейкопласт, горчица и около двайсет и пет други често срещани в домакинството субстанции) Анди беше силно алергичен към кучета — не само кучета, но и котки, коне и всякакви животни, срещани в цирка, както и към морското свинче (на име Нютън), което отглеждахме със съучениците ни във втори клас, поради което и в дома на семейство Барбър нямаше никакви домашни животни. Кой знае защо, докато бях още във Вегас, това не ми беше изглеждало като непреодолим проблем, но сега, докато стоях на студа на Осмо Авеню, а около мен се смрачаваше, започвах да го приемам именно така.
Тъй като не можах да измисля нещо друго, тръгнах на изток, към Парк Авеню. Вятърът брулеше сурово, право в лицето ми, във въздуха се носеше мирис на дъжд, което ме тревожеше. Небето в Ню Йорк изглеждаше много по-ниско и тежко от онова на запад — мръсни облаци, като размазани с гума, като надраскани с молив на груба хартия. Като че ли откритите пространства на пустинята бяха прекроили начина, по който възприемах разстоянията. Всичко наоколо ми се стори тясно и усойно.
Ходенето пеш ми помогна да се почувствам по-стабилно на краката си. Вървях на изток, покрай библиотеката (лъвовете! Спрях там за момент, като завръщащ се от фронта войник в мига, когато за първи път вижда отново дома си), после завих и продължих нагоре по Пето Авеню — уличните лампи светеха, наоколо все още цареше оживление, макар че булевардът постепенно опустяваше с падането на нощта — чак до южната част на Сентръл Парк. Колкото и уморен и премръзнал да бях, все пак сърцето ми трепна, когато видях парка, и аз затичах през Петдесет и седма улица (улицата на радостта!) към сумрачната му зеленина. Мирисът, сенките, дори видът на петнистите, светли стъбла на чинарите ме ободриха, и все пак, то беше като че ли виждах друг парк зад този, осезаемия, карта на миналото, призрачен парк, натежал от спомени, училищни излети и посещения в зоопарка преди много години. Вървях по тротоара откъм Пето Авеню и се взирах навътре в парка, където сенките на дърветата се спускаха над алеите, озарени от сиянието на лампите, загадъчни и привлекателни като гората в „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Ако завиех и тръгнех по някоя от тези осветени алеи, дали пък нямаше да изляза от парка в някоя различна година, може би в едно различно бъдеще, в което майка ми — току-що приключила работа — щеше да ме чака, поразрошена от вятъра, на пейката (нашата пейка) край езерото: щеше да остави мобилния си телефон и да стане, за да ме целуне: „Здрасти, малчо, как беше в училище, какво искаш за вечеря?“
После — внезапно — аз се заковах на място. Една позната фигура в костюм се промуши покрай мен и продължи забързано напред по тротоара. Гъстата бяла коса се открояваше в мрака, бяла коса, която изглеждаше така, като че ли трябваше да се носи дълга, привързана с панделка отзад на опашка; той беше угрижен, по-раздърпан от обикновено, и все пак го познах незабавно, държеше главата си леко наклонена, също като Анди: беше господин Барбър, с работната си чанта, бързащ след работа към дома.
Затичах се, за да го настигна.
— Господин Барбър? — извиках. Но той като че ли си говореше сам, не можех да чуя какво казва. — Господин Барбър, аз съм, Тио — казах високо и го дръпнах за ръкава.
С шокиращо ожесточение той се обърна рязко и блъсна ръката ми. Нямаше съмнение, беше господин Барбър; бих го познал навсякъде. Но очите му, които срещнаха моите, бяха очи на непознат — блестящи, сурови, изпълнени с презрение.
— Не давам вече милостиня! — извика той с неестествено писклив глас. — Разкарай се!