Би трябвало да мога да преценя, че става дума за маниакален пристъп. Беше някакъв подсилен вариант на състоянието, в което изпадаше понякога баща ми в дните, когато имаше мачове — или, така погледнато, онзи път, когато ме удари. Никога не бях виждал господин Барбър, когато не си е взел лекарството (Анди, съвсем в свой стил, беше много въздържан в описанията на бащините си „еуфории“, и аз не бях чувал за случаите, когато се бе опитвал да телефонира на външния министър или да отиде на работа по пижама); а яростта му дотолкова нямаше нищо общо с кроткия, разсеян господин Барбър, когото познавах, че единственото, което можах да направя, бе да отстъпя посрамен. Измина един дълъг миг, през който той ме гледаше яростно, после бръсна с пръсти ръкава си (като че ли бях мръсен, като че ли го бях заразил с нещо, когато го докоснах) и си тръгна наперено.
— Пари ли искаше от този човек? — попита ме друг мъж, който се беше промъкнал до мен, взел се незнайно откъде, докато аз стоях стъписан на тротоара. — Пари ли искаше? — попита той по-настоятелно, когато аз се обърнах да си вървя. Беше шишкав, с безличен чиновнически костюм, изглеждаше като женен с деца; с отблъскващите маниери на вечно вкиснал и оплакващ се човек. Когато се опитах да го заобиколя, той се изпречи пред мен и постави тежката си ръка на рамото ми, а аз, изпаднал в паника, успях да се измъкна и избягах в парка.
Тичах към езерото, по алеи, пожълтели и подгизнали от нападалите по тях листа, а там инстинктивно се насочих към „Мястото на рандевуто“ (както двамата с майка ми наричахме нашата пейка) и седнах там, целият треперещ. Бях си помислил, че имам невероятен, невъобразим късмет — да попадна на господин Барбър на улицата; бях си помислил, че може би ще има пет неловки секунди, докато отмине изненадата му, но че после ще ме поздрави радостно, ще поразпита, „о, няма значение, няма значение, ще имаме време за това по-късно“, и ще ме отведе в техния апартамент. „Боже мили, какво приключение. Колко ще се радва Анди, когато те види!“
Божичко, мислех си — прокарвайки ръка през косата си, все още потресен. В един идеален свят господин Барбър щеше да е именно онзи член на семейството, когото бих искал най-много да срещна на улицата, повече от Анди, със сигурност повече от братята и сестрата на Анди, бих го предпочел дори пред госпожа Барбър, с нейните хладни мълчания, с придирчивостта й по отношение на социалните й контакти и с нейната система от правила за поведение, които ми бяха непознати, със студения й, неразгадаем поглед.
По навик прегледах телефона си за съобщения, може би за десетхиляден път — и неволно се почувствах ободрен, защото най-сетне се беше получило съобщение — не разпознах номера, но явно беше от Борис. „Хей! Надявам се вие двамата да сте суп. Не щурей. Обади се на Кс., става ли, постоянно досажда“.
Опитах се да му се обадя — докато пътувах, му бях изпратил петдесетина съобщения — но никой не отговаряше на този номер, а телефонът на Котку ме прехвърляше направо на гласова поща. Ксандра можеше да почака. Вървейки обратно към южната част на Сентръл Парк, купих три хотдога от един продавач, който тъкмо затваряше сергията си за деня (един за Попър, два за мен) и докато се хранехме на една по-усамотена пейка край Сколарс Гейт, аз обмислях възможностите, които виждах пред себе си. Моите пустинни фантазии за Ню Йорк включваха понякога перверзни представи как двамата с Борис живеем на улицата, някъде около Сейнт Маркс Плейс или Томпкинс Скуеър, дори ми се струваше възможно да стоим и да подрънкваме с дребни в чашите за просия заедно със същите онези безделничещи скейтъри, които се присмиваха на Анди и на мен, когато минавахме покрай тях в училищните си униформи. Но действителната перспектива да спя на улицата беше много по-непривлекателна сега, когато бях сам и разтърсван от треска в ноемврийския студ.
Най-гадното в цялата работа беше, че се намирах само на пет преки от Анди. Чудех се дали да не му се обадя — може би да го помоля да излезе, за да се видим — и после реших да не го правя. Разбира се, можех да му се обадя, ако положението станеше отчайващо; той щеше с готовност да се измъкне от къщи, да ми донесе чисти дрехи, пари, измъкнати от чантата на майка му и — кой знае — може би и малко останали след някое парти сандвичи с раци или от солените фъстъци, които всички Барбърови ядяха постоянно. Но раната от думата „милостиня“ още пареше. Пък и колкото и да харесвах Анди, не го бях виждал почти две години. И не можех да забравя начина, по който ме беше погледнал господин Барбър. Очевидно нещо се беше объркало, и то сериозно, само че не можех да разбера точно какво — като изключим съзнанието, че по някакъв начин съм отговорен за това, плуващо в общата миазма от срам и съзнание, че съм недостоен и в тежест на хората, която никога не ме напускаше напълно.