— С какво мога да ви помогна? — попита тя.
„Забравила ме е“, мислех потресено. Как бих могъл да очаквам, че ще ме помни? Беше изминало много време; знаех, че и аз съм се променил. Беше все едно да видиш човек, когото си смятал за мъртъв.
И тогава — стъпвайки тежко по стълбите, зад нея, в изпоцапани с боя леки памучни панталони и жилетка, развлечена на лактите — се появи Хоуби. „Подстригал се е“, беше първата ми мисъл; косата му беше много по-къса и по-бяла, отколкото си я спомнях. По лицето му беше изписано леко раздразнение; за миг сърцето ми отново се сви, защото реших, че и той няма да ме познае, но тогава той отстъпи рязко назад и възкликна:
— Боже мили!
— Аз съм — казах бързо. Боях се, че ще затвори вратата под носа ми. — Тиодор Декър. Помните ли?
Пипа бързо вдигна поглед към него — беше ясно, че разпозна името ми, макар да не бе познала мен — и приятелската изненада, изписала се по лицата им, ме стъписа толкова, че аз се разплаках.
— Тио — прегръдката му беше силна, родителска, и така бурна, че аз се разплаках още по-силно. После той постави ръка на рамото ми, тежка, закотвяща ръка, въплъщение на сигурност и авторитет; и вече ме водеше навътре, към работилницата, сред мътно проблясващата позлата и богатите дървесни аромати, за които бях мечтал, нагоре по стълбите към отдавна изгубената за мен дневна с плюша, вазите и бронзовите фигури.
— Прекрасно е да те видя отново — казваше той, и: — Изглеждаш разбит — и: — Кога се върна? — и: — Гладен ли си? — и: — Божичко, колко си пораснал! — и: — Каква коса! Като на Маугли, момчето от джунглата! — и (това вече със загрижен тон): — Да не би да ти е задушно тук? Да отворя ли някой прозорец? — и, когато Попър надникна от торбата: — Ха! А кой е това?
Пипа се разсмя, вдигна Попър и го остави да се сгуши в ръцете й. От температурата ми се виеше свят — пламтях и излъчвах топлина като реотаните на електрическа печка, люшках се като кораб без котва — бях дотолкова извън себе си, че дори не се притесних от сълзите си. Единственото, което изпитвах, беше облекчение, че съм тук, чувствах само препълненото си до болка сърце.
Когато се върнахме в кухнята, се оказа, че има гъбена супа — не бях гладен, но тя беше топла, а аз бях премръзнал до смърт — и докато ядях (Пипа седеше с кръстосани крака на пода и си играеше с Попчик, размахвайки помпона на бабешкия си шал под носа му, Попър/Пипа, как не ми беше направило впечатление сходството на имената им?) аз му разказах малко, объркано, за смъртта на баща си и за онова, което се беше случило. Докато Хоуби ме слушаше, скръстил ръце на гърдите си, изражението му ставаше все по-тревожно, и челото му се смръщваше все по-упорито.
— Трябва да й се обадиш — каза той. — На жената на баща си.
— Но тя не му е жена! Просто живееха заедно! И изобщо не я е грижа за мен.
Той поклати твърдо глава.
— Няма значение. Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че с теб всичко е наред. Да, трябва — каза той, повишавайки тон, за да отхвърли опитите ми да възразя. — Никакво „но“. Обаждаш се незабавно. Точно сега — Пипс — в кухнята имаше старомоден телефон, монтиран на стената, — хайде, ела да излезем за малко оттук.
Въпреки че Ксандра беше горе-долу последният човек на земята, с когото исках да говоря — особено след като бях претършувал спалнята й и бях откраднал парите й от бакшиши — облекчението ми от това, че се бях добрал дотук, беше толкова голямо, че бих направил всичко, което поискаше от мен Хоуби. Набирайки номера, си казах, че тя сигурно няма да отговори (у нас звъняха толкова много адвокати и събирачи на дългове, през цялото време, че тя много рядко отговаряше на повиквания от непознат телефон). Затова бях учуден, когато вдигна слушалката при първото позвъняване.
— Оставил си вратата отворена — каза тя почти веднага с обвинителен тон.
— Какво?
— Оставил си кучето да излезе. Избягал е — не мога да го намеря никъде. Сигурно го е блъснала кола или нещо подобно.
— Не — взирах се неотклонно в чернотата отвън, в настлания с тухли вътрешен двор. Валеше, капките потропваха тежко по стъклата на прозорците — първият истински дъжд, който виждах от почти две години насам. — Той е с мен.
— О — каза тя, като че ли с облекчение. После, с по-остър тон: — Къде си ти? Някъде с Борис?
— Не.
— Говорих с него — звучеше така, като че ли се беше надрусал до ушите. Не искаше да ми каже къде си. Знам, че знае — макар че там, при нея, беше още рано сутринта, гласът й беше хрипкав, като че ли беше пила или плакала. — Би трябвало да пусна подир теб ченгетата, Тио. Знам, че ти си откраднал парите и другите неща.