— Не, не… няма значение… ето…
Салфетката ми беше подгизнала и не знаех какво да правя с нея; в объркването си я изпуснах върху сандвича и бръкнах под очилата си, за да разтрия очи. После измънках:
— Съжалявам.
— Съжаляваш? — той се взираше в лицето ми така, сякаш го бях попитал за пътя към място, което не бе сигурен, че познава. — О, я стига…
— Моля те, не ме карай да си тръгна.
— Какво говориш? Да те накарам да си тръгнеш? И къде би отишъл? — Хоуби побутна надолу очилата с половинки стъкла и ме загледа над тях. — Не ставай смешен — продължи той с шеговит, малко раздразнен тон. — Но мога да ти кажа къде ще те отпратя — право обратно в леглото. Изглеждаш така, като че ли си прихванал „Перната смърт“.
Но думите му не успяха да ме успокоят. Парализиран от притеснение, твърдо решен да не се разплаквам, аз забелязах, че съм вперил поглед в пустото ъгълче край печката, където навремето стоеше кошчето на Козмо.
— Ах — каза Хоуби, когато ме видя, че гледам празния ъгъл. — Да. Така става. Беше глух като пън, получаваше три-четири припадъка седмично, и все пак на нас ни се искаше той да живее вечно. Ревах като малко дете. Ако ми беше казал, че Уелти ще си отиде преди Козмо — той посвети половината си живот на воденето на това куче при ветеринари… Виж какво — продължи той с променен тон, приведе се напред и се опита да срещне погледа ми, докато аз седях все така безмълвен и потиснат. — Хайде стига. Знам, че си преживял много неща, но няма никаква причина да се терзаеш сега за това. Изглеждаш много съсипан — хайде, хайде, така е — продължи той бодро. — Много съсипан и — Бог да те благослови! — той продължи малко неуверено, — няма спор, че си поел силна доза от някаква субстанция. Недей да нервничиш — всичко е наред. Защо не си легнеш отново, а после ще обсъдим всичко.
— Знам, но… — извърнах глава, потискайки влажна, бълбукаща кихавица. — Аз нямам къде да отида.
Той се облегна на стола си: любезен, благоразумен, с малко суховати маниери.
— Тио — той потупа долната си устна, — на колко години си?
— Петнайсет. Петнайсет и половина.
— Ами — той явно се чудеше как да зададе въпроса — какво става с дядо ти?
— О! — казах аз безпомощно след кратко мълчание.
— Говорил ли си с него? Той знае ли, че няма къде да отидеш?
— О, мамка му — думите се изплъзнаха неволно; Хоуби вдигна ръка, с което искаше да каже, че няма нужда да се притеснявам, — ти не разбираш. Искам да кажа… не знам, може би има Алцхаймер или нещо подобно, но когато му се обадиха, той дори не поиска да говори с мен.
— Така че — Хоуби облегна тежко брадичка на ръката си и ме загледа като недоверчив учител — ти не си разговарял с него.
— Не — искам да кажа, не и лично… тогава беше дошла една жена, да помага… — Лайза, приятелката на Ксандра (грижовна, вървеше все по петите ми, изразявайки кротки, но все по-настоятелни и угрижени изисквания да бъде уведомено „семейството“) по едно време се беше оттеглила в един ъгъл, за да избере номера, който й бях дал — и затвори телефона с такова изражение, че Ксандра се бе разсмяла за първи и последен път същата вечер.
— Та какво стана с тази жена? — попита Хоуби във възцарилото се мълчание, с глас, който обикновено се използва при общуване с душевноболен пациент.
— Така. Ами… — аз потрих лицето си с ръка; цветовете в кухнята бяха прекалено ярки; чувствах се замаян, неспособен да овладея положението — предполагам, че е отговорила Дороти, Лайза каза после, че отвърнала „окей, почакайте“ — дори не нещо от рода на „О, не!“, „Как се е случило?“ или „Какъв ужас!“ — просто „почакайте, сега ще го повикам“, а после дядо ми се обадил и Лайза му разказала за катастрофата, а той отвърнал „Ами… съжалявам“, но с някакъв такъв тон, разказваше Лайза. Нямало „Мога ли да направя нещо“, нито пък „кога е погребението“, нищо подобно. Само нещо от рода на „благодаря, че се обадихте, много мило от ваша страна, довиждане“. Искам да кажа — аз можех да я предупредя — допълних притеснено, когато Хоуби не каза нищо. — Защото, така де, те наистина не обичаха баща ми — наистина не го обичаха — Дороти му е втора майка и двамата се мразеха от първия ден, но той не се разбираше и с дядо Декър…
— Добре, добре. Спокойно…
— … освен това, знаеш ли, баща ми е имал някакви неприятности като малък, може цялата история да е свързана с това — бил е арестуван, но не знам за какво… честно, не знам за какво, но те изобщо не искаха да имат вземане-даване с него, откакто ги помня, а никога не са искали да имат нещо общо и с мен…