— Спокойно! Аз не се опитвам да…
— … защото, кълна се, аз почти не съм ги виждал, изобщо не ги познавам, но те нямат причини да ме мразят… а и не може да се каже, че дядо ми е някакъв супер готин тип, всъщност поведението му към баща ми беше доста оскърбително…
— Шшшт… стига с това сега! Не искам да те притискам, просто трябва да знам… не, слушай сега — каза той, докато аз се опитвах да го надговоря, махвайки с ръка, за да отхвърли думите ми, както би пропъдил муха от масата.
— Адвокатът на майка ми е тук, в града. Ще дойдеш ли с мен, за да се видя с него? Не — обясних аз, когато видях, че той смръщва вежди, — не такъв адвокат, който те защитава в съда, а от онези, които управляват пари. Разбираш ли, аз разговарях с него по телефона, преди да замина.
— Окей — заяви влизащата Пипа — усмихната, с бузи, зарозовели от студа, — какво му е на това куче? Никога ли не е виждало кола?
Яркочервена коса; зелена плетена шапка; това, че я виждах на ярка дневна светлина, ми подейства като шок, сякаш ме заляха със студена вода. Вървеше с леко накуцване, вероятно останало след взрива, но и в него имаше някаква лекота, като в подскоците на скакалец, като специфичната, грациозна прелюдия към танцова стъпка; а пък се беше увила в толкова пласта дрехи заради студа, че приличаше на пъстра какавида с крака.
— Вие като котка — обясняваше тя, докато развиваше безбройните си шарени шалове, а Попчик танцуваше в краката й, захапал края на каишката си. — Винаги ли издава такива странни звуци? Искам да кажа, мине ли някое такси и — хоп! скача във въздуха, все едно че държах хвърчило на въженце. Хората си умираха от смях. Да — тя се наведе, взе кучето и потърка главата му с кокалчетата на пръстите си — ти имаш нужда от баня, нали? Малтийска болонка ли е? — вдигна тя поглед към мен.
Аз закимах ожесточено, притиснал опакото на ръката си към устата, за да потисна една кихавица.
— Обичам кучета — аз почти не чувах какво говореше тя, толкова бях зашеметен от очите й, срещнали моите. — Имам една книга за кучета и съм запомнила всички породи, които се споменават в нея. Ако можех да имам голямо куче, бих избрала нюфаундленд, като Нана от „Литър Пан“, а ако трябва да избирам малко… е, мнението ми се променя постоянно. Обичам всички малки териери, особено „Джак Ръсел“, те са винаги толкова забавни и дружелюбни, когато ги срещам по улицата. Но пък познавам и един прекрасен басенджи. А пък онзи ден се запознах с един страхотен пекинез. Наистина съвсем дребен и много интелигентен. В Китай можели да ги притежават само членове на императорската фамилия. Те са много древна порода.
— Малтийските болонки също са стара порода — изграчих, доволен, че имам какво да кажа. — Били са селекционирани в древна Гърция.
— Затова ли си я избра? Защото породата е древна?
— Ъъъ… — потиснах кашлицата си.
Тя казваше нещо друго — на кучето, не на мен — но аз бях отново нападнат от пристъп на кихане. Хоуби напипа бързо онова, което беше най-близо една салфетка от масата — и ми я подаде.
— Добре, това е достатъчно — каза той. — Лягай си веднага. Не, не — каза той, когато се опитах да му върна салфетката, — задръж я. А сега ми кажи — той огледа мръсната ми чиния с разления чай и подгизналата филия, — какво да ти донеса за закуска?
Между кихавиците свих безгрижно, по руски рамене — жест, който бях възприел от Борис: „каквото и да е“.
— Добре тогава, щом нямаш нищо против, ще ти направя овесена каша. По-леко ще е за гърлото ти. Нямаш ли чорапи?
— Ъъъ… — тя се занимаваше с кучето — с пуловер с цвета на горчица и коса като есенно листо; нейните цветове се смесваха и преливаха в ярките цветове на кухнята; ябълки на жилки, греещи в една жълта купа, острият, звънък отблясък на сребърната кана за кафе, в която Хоуби държеше четките си.
— Пижама? — продължаваше Хоуби. — Не? Ще видя дали няма да намеря нещо на Уелти. А когато свалиш тези неща, аз ще ги сложа за пране. Хайде, изчезвай — каза той и ме тупна по рамото така неочаквано, че аз подскочих.
— Аз…
— Можеш да останеш тук. Толкова дълго, колкото искаш. И не се безпокой, ще отида да се видя с твоя адвокат и всичко ще бъде наред.
ii.
Капнал, треперещ, аз се упътих надолу по тъмния коридор и се пъхнах отново под завивките, които бяха тежки и леденостудени. В мириса на стаята се прокрадваше влага, и макар че имаше много интересни неща за гледане — два грифона от теракота, викториански мънистени бижута и дори една кристална топка — тъмнокафявите стени със своята суха плътност, напомняща на какао, ме просмукваха до кости с гласа на Хоуби, а и с гласа на Уелти, дружелюбно кафяво, което ме насищаше докрай и ми говореше със старомодна топлота, така че, докато се люшках в яркоцветните си, трескави сънища, аз се чувствах обгърнат и защитен от присъствието им, а Пипа хвърляше едно изцяло свое, трептящо, пъстро сияние, и аз мислех объркано за алени есенни листа и искри, отхвърчащи от огньове в тъмното, а също и за картината си, как би изглеждала на такъв богат, тъмен, поглъщащ светлината фон. Жълта перушина. Тъмночервен проблясък. Блестящи черни очи.