Събудих се, подскачайки стреснато — ужасен, размахах ръце, мислех, че отново съм в автобуса и някой измъква картината от сака ми — и видях Пипа, която вдигаше сънливото куче, косата й сияеше по-ярко от всичко друго в стаята.
— Съжалявам, но той трябва да излезе — каза тя. — Не кихай върху мен.
Изправих се с усилие на лакти.
— Извинявай, здрасти — казах глупаво, избърсвайки лицето си с ръкав; после допълних: — По-добре съм.
Нейните вълнуващи, златистокафяви очи обходиха стаята.
— Скучно ли ти е? Искаш ли да ти донеса цветни моливи?
— Цветни моливи ли? — бях озадачен. — Защо?
— Е, за да рисуваш с тях…
— Ами…
— Няма проблем — каза тя. — Може просто да кажеш „не“.
И излезе бързо с Попчик, подтичващ по петите й, оставяйки след себе си лъх на канелена дъвка, а аз забих лице във възглавницата, смазан от мисълта за собствената си глупост. Въпреки че по-скоро бих умрял, отколкото да го кажа някому, аз се тревожех, че прекалената употреба на наркотици може да е увредила мозъка и нервната ми система, а може би дори и душата ми по някакъв необратим и може би трудно забележим начин.
Докато лежах, обзет от тези тревоги, мобилният ми телефон изписука: „Познай къде съм? На басейна в «MGM». Страхотно!!!!“
Примигнах и отвърнах: „Борис?“
„Да, съм аз!“
Какво правеше той там?
„Добре ли си?“, отвърнах.
„Да, само мн ми се спи! Смъркахме, човече, жестоко 
!
Последва ново изписукване:
«Страшен кеф. Голям купон. Ти? В подлезите ли живееш?»
«Ню Йорк Сити», отвърнах. «Болен, лежа. Защо си в «MGM»?»
«Тук съм с КейТи и Амбър и другите!!!» и после, секунда по-късно: «Знаеш ли за един коктейл на име «Уайт Ръшън»? Страхотен вкус, само името не е много готино за питие.»
Някой почука.
— Добре ли си? — попита Хоуби, надниквайки през полуотворената врата. — Да ти донеса ли нещо?
Оставих телефона настрана.
— Не, благодаря.
— Е, тогава ми кажи, когато огладнееш, моля те. Има купища храна, хладилникът е така натъпкан, че едва успявам да затворя вратата, имахме гости за Деня на благодарността — какъв е този шум? — попита той и се озърна.
— Просто телефонът ми.
Борис беше писал: «Последните няколко пъти беше пълен шемет — няма да повярваш!»
— Е, оставям те да се занимаваш с него. Кажи ми, ако ти трябва нещо.
Когато той излезе, аз обърнах лице към стената и написах: «MGM»? С КейТи Беърман?“
Отговорът дойде почти незабавно: „Да! А също и Амбър, и Мими, и Джесика, и сестрата на КейТи, Джордан, която вече е в колеж “.
„Какво, да му се не види…?“
„Лош момент избра да се махнеш!!! :)!“
После, почти незабавно, преди да успея да отговоря: „Трябва да прекъсвам, Амбър си иска телефона.“
„Обади се по-късно“, писах аз. Но отговор не последва — и щеше да мине дълго, дълго време, преди да чуя отново нещо за Борис.
iii.
Този ден, а и последвалите ден-два, докато се търкалях в удивително меката стара пижама на Уелти, бяха толкова разпилени и объркани заради треската, че постоянно ми се привиждаше „Порт Оторити“, имах чувството, че съм се озовал отново там, че бягам от някакви хора, промушвам се през тълпите и се шмугвам в тунели, където върху мен капе мазна вода, или пък че съм отново в Лас Вегас, на автобуса, че пътуваме през индустриални райони, брулени от вятъра, навяващ пясък по прозорците, и че нямам пари да си платя билета. Времето се изплъзваше изпод мен на големи вълни, по които се носех като по заледени участъци на магистралата, накъсвано от внезапни, резки проблясъци, когато колелата успяваха да стъпят здраво на пътя и аз се озовавах в нормалния поток на времето: Хоуби ми носеше аспирин и джинджифилова лимонада с лед, Попчик — току-що изкъпан, снежнобял и пухкав — се качваше със скок в долната част на леглото, където започваше да се разхожда върху краката ми.
— Хайде — каза Пипа, застанала до леглото, и ме побутна настрана, за да може да седне и тя, — мръдни малко.