— Махнах се оттам — казах глупаво; заради настинката говорех носово, което ми се струваше тъпо. — В града съм.
— Да, така разбирам — тонът му беше дружелюбен, но хладен. — Какво мога да направя за теб?
Когато му разказах за баща си, чух как адвокатът си пое дълбоко дъх.
— Е — поде той предпазливо, — съжалявам да науча това. Кога се случи?
— Миналата седмица.
Той слушаше, без да ме прекъсва, през приблизително петте минути, които ми бяха необходими, за да му опиша последните събития, го чух как отказа поне два други разговора.
— Пусто да остане — каза той, когато аз млъкнах. — История и половина, а, Тиодор?
„Пусто да остане“: ако бях в друго настроение, сигурно щях да се усмихна. Това несъмнено бе човек, когото майка ми бе познавала и харесвала.
— Трябва да си се чувствал ужасно там — продължаваше той. — Разбира се, дълбоко ти съчувствам за загубата. Всичко това е много тъжно. Въпреки че, съвсем честно казано — и сега вече ми е по-лесно да ти го кажа — когато той се появи, никой не знаеше как да реагира. Майка ти, разбира се, беше споделила някои неща с мен — дори Саманта изрази загриженост — е, както сам знаеш, положението беше сложно. Но не мисля, че някой е очаквал това. Биячи с бейзболни бухалки.
— Ами… — „биячи с бейзболни бухалки“, съвсем не очаквах, че той ще обърне внимание на този детайл. — Онзи човек просто стоеше там и държеше бухалката. Не ме е удрял, не е ставало нищо подобно.
— Е… — той се засмя, непринуден смях, който пропъди напрежението — шейсет и пет хиляди долара действително изглеждаха като много строго определена сума. Трябва да кажа и друго — надхвърлих малко правомощията си като твой съветник, докато говорехме тогава по телефона, за което се надявам да ме извиниш предвид обстоятелствата. Работата е там, че надуших нещо гнило.
— Моля? — обадих се аз след изпълнена с мъчителна тревога пауза.
— Когато разговаряхме по телефона. За парите. Ти можеш да ги изтеглиш, поне онези от влога „529“. Има голяма наказателна такса, но е възможно.
Било е възможно? Можел съм да ги взема? Пред мен проблясваха картини от едно алтернативно бъдеще: на господин Силвър е платено, татко, по халат, проверява резултатите на своя „блакбери“, аз седя в часа на Спирсецкая, а Борис се е отпуснал лениво на стола си от другата страна на пътеката.
— Макар че, длъжен съм да ти кажа, парите във влога са всъщност малко по-малко — казваше господин Брейсгърдъл. — Но са на сигурно място и постепенно се увеличават. Не че не може да се намери начин ти да ползваш част от тях сега, предвид обстоятелствата, но майка ти беше твърдо решена да не докосва тези пари, дори когато изпадна във финансови затруднения. Последното, което би желала тя, би било баща ти да се докопа до тях. И да, между нас да си остане, мисля че е било много разумно от твоя страна да се върнеш в града, който познаваш. Извинявай — последва приглушена размяна на реплики — имам среща в единайсет, трябва да бързам — доколкото разбирам, сега живееш при Саманта, нали?
Въпросът ме завари неподготвен.
— Не — казах, — живея при приятели в Гринич Вилидж.
— Е, чудесно. Стига да се чувстваш добре там. Така или иначе, сега вече трябва да хуквам. Какво ще кажеш, да продължим разговора в моя офис? Ще те прехвърля на Патси, за да ти запише среща.
— Чудесно — казах, — благодаря, — но когато затворих телефона, се почувствах зле — имах чувството, че някой е бръкнал с ръка в гърдите ми, близо до сърцето, и е изтръгнал оттам грозен, влажен къс от плътта.
— Всичко наред ли е? — попита Хоуби — и дойде при мен от другия край на кухнята, спирайки внезапно, забелязал изражението ми.
— Разбира се.
Но пътят по коридора до стаята ми се стори много дълъг — а щом затворих вратата и си легнах, избухнах в плач или някакво подобие на плач — грозни, сухи хлипове, притиснал лицето си във възглавницата, докато Попчик дърпаше с лапи ризата ми и ме душеше тревожно по врата.
v.
Преди този разговор бях започнал да се чувствам по-добре, но наученото като че ли ме разболя отново. С напредването на деня температурата ми отново започна да се покачва до предишните главозамайващи височини, а аз не можех да мисля за нищо друго, освен за баща си: „Трябва да му се обадя“, казвах си непрекъснато, надигайки се от леглото, стреснат в мига, когато се унасях в сън; сякаш смъртта му не беше истинска, а само някаква репетиция, проба; истинската смърт (онази, постоянната) тепърва предстоеше и имаше време да я предотвратя, стига само да можех да го открия, стига само да отговореше на мобилния си телефон, ако Ксандра успееше да се свърже с него от мястото, на което работеше, „трябва да се свържа с него, трябва да му кажа“. После, по-късно — денят си беше отишъл, беше тъмно — бях потънал в неспокоен полусън, в който баща ми ме хокаше, задето съм объркал нещо с някакви резервации на самолетни билети — осъзнах, че от коридора нахлува светлина и видях една дребничка сянка, очертала се на фона й — Пипа, която влезе бързо в стаята със своята препъваща се походка, сякаш някой я беше бутнал вътре, погледна колебливо зад гърба си и попита: