— Знам какво би искала майка ти за теб, Тиодор — повтаряше той постоянно. — Тя би искала за теб едно ново начало. Вън от града.
Беше прав. Но как бих могъл да му обясня как веригата от хаос и безумие, последвала смъртта й, бе обезсмислила тези стари желания?
Все още потънал в размисъл, аз завих на ъгъла към метростанцията, ровейки в джоба си за картата, и минах покрай будка за вестници, където видях едно заглавие с големи букви:
Заковах се на тротоара, потокът на хората, прибиращи се с метрото към дома, продължаваше да тече от двете ми страни. После — несръчно, с чувството, че ме наблюдават, с блъскащо се в гърдите ми сърце — аз се върнах и си купих вестника (вероятно в наше време не изглеждаше вече толкова съмнително момче на моята възраст да си купува вестник?), прекосих тичешком Шесто Авеню и седнах на една от пейките от другата страна, за да прочета статията.
Полицията, действаща по сигнал, бе успяла да открие три картини — една на Джордж Ван дер Мейн; една на Уибранд Хендрикс; и един Рембранд, всички изчезнали след експлозията — в някаква къща в Бронкс. Картините били открити на тавана, опаковани в алуминиево фолио и наредени сред резервните филтри за общия климатик на къщата. Крадецът, брат му и тъщата на брата — собственица на къщата — бяха в ареста, очакващи решението дали да бъдат освободени под гаранция; ако бъдеха признати за виновни по всички обвинения, ги очакваха присъди по различни обвинения, които можеха да достигнат общо двайсет години.
Статията продължаваше цели страници, съпроводена с дати и диаграми. Крадецът — парамедик — се задържал в сградата след заповедта за напускане, свалил картините от стените, увил ги в чаршаф, скрил ги под една сгъната носилка и излязъл с тях от музея, незабелязан от никого. „Избирани са без отношение към стойността“, казваше агентът от ФБР, интервюиран от автора на статията. „Грабнал е първото, което му е попаднало. Човекът не разбира нищо от изкуство. Когато отнесъл картините у дома си, не знаел какво да прави с тях, затова поискал съвет от брат си и двамата ги скрили у тъщата на брата, без нейно знание, ако може да й се вярва.“ Предполагаше се, че след като са се поровили малко в интернет, братята вероятно са осъзнали, че картината на Рембранд е прекалено прочута, за да успеят да я продадат, а усилията им да продадат една от двете по-неизвестни картини отвели агентите до скривалището на тавана.
Но последният абзац от статията прикова погледа ми така, сякаш бе отпечатан в червено.
„Що се отнася до останалите изчезнали картини, агентите имат нови надежди, а властите работят по различни следи на местна територия. «Колкото повече разтърсваш дървото, толкова повече пада от него», заяви Ричард Нънали, отговорник за връзките на градската полиция с отдела на ФБР за кражби на произведения на изкуството. «Обичайната практика при кражба на произведения на изкуството е те да бъдат изнасяни колкото е възможно по-бързо от страната, но находката в Бронкс доказва, че вероятно в случая са работили немалко любители, неопитни хора, които са извършили кражбите импулсивно и нямат необходимите контакти и познания, за да продадат или скрият откраднатото.» Според Нънали сега отново се провеждали разпити на много от хората, които са били на местопрестъплението, полицията се свързала повторно с тях и разследвала наново: «Сега е логично да предположим, че тези изчезнали картини може да са тук, в града, така да се каже, под носовете ни».“
Чувствах, че ми призлява. Станах, хвърлих вестника в най-близкото кошче за боклук и — вместо да се кача на метрото — тръгнах бавно обратно по Канал Стрийт, и цял час се лутах из Чайнатаун, във вледеняващия студ, покрай магазините за евтина електроника и кървавочервените килими в китайските закусвални, предлагащи хапки „дим сум“, взирайки се през замъглените витрини в махагоновите полици и чиниите с патица по пекински, наредени по тях, и си повтарях: „Да му се не види, да му се не види“. Улични продавачи със зачервени бузи, опаковани като в монголските степи, крещяха над димящите си мангали. Областен прокурор. ФБР. Нови сведения. „Твърдо сме решени престъпниците да понесат цялата тежест на закона. Работим с дълбокото убеждение, че и останалите изчезнали картини скоро ще се появят. Интерпол, ЮНЕСКО и други федерални и международни организации сътрудничат на местните власти във връзка със случая.“