И понякога — внезапно, с почти болезнена острота — аз си спомнях за баща си. Чайнатаун ми напомняше за него с фалшивия си, излинял блясък, за неговите неуловими, неразбираеми промени в настроението: огледала и аквариуми, витрини, украсени с пластмасови цветя и саксии с бамбук на щастието. Понякога, когато вървях надолу по Канал Стрийт, изпратен от Хоуби, за да му купя камък за полиране и венециански терпентин от магазина „Пърл Пейнт“, неволно се озовавах на Мълбери Стрийт, в един ресторант, който баща ми обичаше, недалеч от спирката на „Е“ линия на метрото — по осем стъпала се слизаше в приземния етаж, където на масите имаше покрита с петна мушама, и оттам си купувах хрупкави палачинки с лук, пикантно свинско — все ястия, които трябваше да соча с пръст, тъй като менюто беше написано на китайски. Когато за първи път се върнах у Хоуби, натоварен с мазни хартиени торби, неразбиращото му изражение ме бе накарало да застина на място, стоях в средата на стаята като събудил се посред съня си сомнамбул и се питах какво ли съм си мислил — със сигурност не и за Хоуби; той решително не беше от хората, които копнеят денем и нощем за китайска храна.
— О, харесва ми, харесва ми — каза припряно Хоуби, — просто никога не се сещам за такава храна.
Тогава ядохме долу, в работилницата, направо от кутиите, Хоуби седеше на една табуретка с черната си работна престилка, запретнал ръкави до лактите, а пръчиците за хранене изглеждаха странно дребни между големите му пръсти.
iii.
Неофициалният характер на престоя ми при Хоуби също ме тревожеше. Въпреки че самият Хоуби, с присъщото си разсеяно добросърдечие, като че ли нямаше нищо против присъствието ми в къщата, господин Брейсгърдъл очевидно го приемаше като временно уреждане на въпроса и двамата с научната ми ръководителка в училище ми бяха обяснявали много настоятелно, че макар общежитията в нашия колеж да бяха предвидени за студентите в горните курсове, за мен можело да се уреди нещо. Но всеки път, когато се повдигнеше въпросът за моето постоянно настаняване, аз млъквах и започвах да се взирам в обувките си. Общежитията бяха претъпкани, оплюти от мухи, клетката на асансьора беше нашарена с графити и се движеше с дрънчене, предизвикващо асоциации със затвор; по стените висяха ленти с отрова за мухи, подовете лепнеха от разлята бира, залата с телевизора беше пълна с увити в одеяла, подобни на зомбита фигури, които дремеха по диваните, а разни болнави на вид типове с бради — вече мъже в моите очи, високи, плашещи, двайсетинагодишни — се замеряха с празни кутии от бира във фоайето.
— Е, ти си все още малък — каза господин Брейсгърдъл, когато — притиснат до стената — изразих нежеланието си, макар че истинската причина за това нежелание не беше нещо, което можех да обсъждам с него: как — предвид обстоятелствата — бих могъл да деля стая с някого? Ами охраната? Ако се задействаше противопожарната спринклерна инсталация, заливаща всичко с вода? Опасността от кражба? „Учебното заведение не носи отговорност за личното имущество на студентите“, пишеше в брошурата, която ми дадоха. „Препоръчваме на студентите да застраховат всички ценни предмети, които вземат със себе си в общежитието.“
В транса на постоянното си безпокойство, аз се посветих на задачата да стана незаменим за Хоуби: изпълнявах поръчките му, почиствах четките, помагах му да съставя описи на извършените реставрации и да търси подходящи обкови и парчета старо дърво.
Докато той дялкаше облегалки и струговаше нови крака на столове така, че да заприличат на стари, аз разтапях пчелен восък и смола на котлона, за да правя политура: 16 части пчелен восък, 4 части смола, 1 част венециански терпентин — ароматна, лъскава смес с цвят на карамел, гъста като крем и приятна за бъркане. Скоро той започна да ме учи как да полагам червена основа за позлата: малко от златното покритие винаги се изтриваше на местата, естествено докосвани от ръката, а после тънък, тъмен слой боя от сажди се втриваше в пукнатините. („Патинирането винаги е един от най-големите проблеми при всяка мебел. Ако търсиш старинен ефект върху ново дърво, патинираната позлата е най-лесна за скалъпване.“) А ако и след саждите позлатата изглеждаше прекалено нова и лъскава, той ме научи да я издрасквам с карфица — леки, неравномерни драскотини с различна дължина, после да я удрям лекичко с връзка стари ключове и накрая да насоча срещу нея прахосмукачката с обърната въздушна струя, за да се притъпи отблясъкът. „Що се отнася до мебелите, претърпели тежка реставрация, така че не са им останали износени оригинални части и почетни белези, се налага сам да придаваш старинност, създавайки такива следи. Трикът“, поясняваше той, бършейки чело с опакото на ръката си, „е никога да не се престараваш.“ С което искаше да каже „да избягваш равномерността“. Прекалено равномерното износване беше издайнически белег; истинската възраст — нещо, в което се убедих, разглеждайки оригиналните старинни мебели, минаващи през ръцете ми — беше убягваща, хитра, капризна, сияеща тук, нацупена там, топли, асиметрични линии по розовото дърво на един висок шкаф на местата, където слънцето го беше огрявало, докато другата му страна беше тъмна като в деня, когато е било издялано.