— Ей, майор — каза той, изстрелвайки една угарка от цигара между покритите си с белези палец и показалец. — Покажи, че можеш да бъдеш полезен. Ела да помогнеш с този боклук в камиона — за Гриша всички мебели бяха „боклук“.
Хвърлих поглед зад гърба му, към камиона.
— Какво карате? Тежко ли е?
— Ако беше тежко, скакалец такъв, теб ли щях да викам?
Внесохме вещите — огледало с позлатени краища, опаковано във вата; голям свещник; комплект столове за трапезария — и когато всичко бе разопаковано, Гриша се облегна на един бюфет, по който Хоуби работеше (след като първо го пипна с пръст, за да се убеди, че не лепне) и запали една от своите „Кул“. — Искаш ли една?
— Не, благодаря.
Всъщност ми се пушеше, но се опасявах, че Хоуби ще долови мириса.
Гриша размаха ръката си с мръсни нокти, пропъждайки цигарения дим.
— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Искаш ли да ми помагаш днес следобед?
— Как да ти помагам?
— Зарежи тая твоя книга с голите жени („История на изкуството“ от Дженсън) и ела с мен до Бруклин.
— За какво?
— Трябва да закарам някои от тези боклуци на склад, един помощник ще ми дойде добре. Трябваше да ми помага Майк, но бил болен. Ха! „Джайънтс“ играха снощи и изгубиха, той беше заложил доста на тях. На бас, че лежи у дома в Инуд с махмурлук и насинено око.
vi.
По целия път до Бруклин, в натъпкания с мебели камион, Гриша държа непрекъснат монолог за положителните качества на Хоуби от една страна и за това как той съсипва бизнеса на Уелти — от друга.
— Почтен човек в един непочтен свят? При това — живеещ като отшелник? Боли ме ето тук, сърцето ме боли, като го гледам как хвърля пари през прозореца всеки ден. Не, не — той вдигна мърлява длан, защото аз се опитах да кажа нещо, — разбирам, онова, което той върши, иска време — реставрации, работа на ръка, като Старите Майстори. Той е човек на изкуство — не бизнесмен. Но обясни на мен, моля, защо плаща склад в „Нейви Ярд“, в Бруклин, вместо да пораздвижи инвентара и да си плати някоя сметка? Неща, които Уелти е купувал на търгове — а нови и нови пристигат всяка седмица. Магазинът горе е натъпкан до тавана! Той седи върху цяло състояние — ще му трябват сто години, за да разпродаде всичко! Хората надничат по витрините — с пари в ръка — искат да купят нещо — извинете, мадам, разкарайте се! Магазинът е затворен! А той си седи долу с дърводелските си сечива, и губи десет часа, за да издяла едно ей толкова мъничко — той показа размера с палец и показалец — парче дърво за някакъв шибан стол на някаква бабичка.
— Да, но си има и клиенти. Ето, миналата седмица продаде един куп неща.
— Какво? — попита гневно Гриша и извърна рязко глава, откъсвайки очи от пътя, за да ме погледне. — Продал ли? На кого?
— На семейство Фоугъл. Отвори магазина заради тях — те купиха един шкаф за книги, шахматна масичка…
Гриша се намръщи.
— Тези хора. Така наречените му приятели. Знаеш ли защо купуват от него? Защото знаят, че той няма да им поиска висока цена — „отваря по предварителна уговорка“, ха! За него щеше да е по-добре, ако държеше магазина затворен пред тези лешояди. Искам да кажа — той се блъсна с юмрук по гърдите — ти ме познаваш. Хоуби ми е като роднина. Но — той потри три пръста в стария, познат ми от Борис жест, „пари, пари!“ — нищо не разбира от бизнес. Готов е да даде последния си парцал, последния си залък на всеки лъжец и мошеник. Ще видиш сам — скоро, след четири-пет години, ще фалира и ще остане на улицата, ако не си намери кой да му върти магазина.
— И кой например би могъл да върши това?
— Ами… — той сви рамене — например някой като братовчедка ми Лидия. Тази жена е в състояние да продаде вода на давещ се.
— Трябва да му кажеш. Знам, че той иска да намери някого.
Гриша се разсмя цинично.
— Лидия? Да работи на това бунище? Слушай — Лидия продава злато, часовници „Ролекс“, диаманти от Сиера Леоне. Вземат я от дома й с „Линкълн Таун кар“. Бели кожени панталони… палто от визон, дълго до земята… ноктите й ей толкова дълги. Няма начин жена като нея да седи по цял ден в някакъв магазин за стари вещи сред прах и боклуци.
Той спря камиона и изключи двигателя. Намирахме се пред масивна сива сграда в пустеещ район край брега на реката, пусти парцели и авторемонтни работилници — гангстерите във филмите винаги закарват на такива места човека, когото искат да убият.
— Лидия… Лидия е секси — каза замислено Гриша. — Дълги крака… цици… и на лице я бива. Има голям хъс за живот. Но за този бизнес не е необходима някаква лъскава личност като нея.