— Помня всичко това. Беше ужасно.
— Кое всичко?
— Ами това… ъъ, психическия му проблем.
— Е, да… — аз се стреснах от гнева, припламнал в очите му — а как, по дяволите, аз бих могъл да разбера дали е „психически проблем“, последна фаза на рак или кой знае какво друго? „Анди е толкова чувствителен… по-добре ще е Анди да остане в града… не мислим, че животът в интернат ще понесе на Анди…“ — е, единственото, което мога да кажа, е че мен мама и татко ме разкараха от къщи кажи-речи веднага, след като се научих да си връзвам връзките на обувките, в някакво тъпо, шибано училище, в чиято програма беше включена езда — наречено „Принц Джордж“, абсолютно треторазредно, но пък о, какви изживявания, каляващи характера, каква прекрасна подготовка за Гротън, а и приемаха съвсем малки деца, от седем до тринайсетгодишни. Да можеше да видиш брошурата — ловните полета на Върджиния и тям подобни, само дето не ни очакваха единствено зелени хълмове и костюми за езда — като на снимките. Паднах в конюшнята и един кон стъпи върху мен, счупи ми рамото и лежах в болничното отделение, прозорецът ми гледаше към входната алея, по която не идваше никаква кола. Нито един шибан човек не ми дойде на гости, дори и баба ми. Да не говорим пък, че лекарят беше пиян и не намести добре рамото ми, та и до днес имам проблеми с него. Мразя конете до ден днешен, да им… майката.
— Така ши иначе — той се овладя и промени тона, — когато нещата с татко действително се спекоха и той беше изпратен на лечение, те вече ме бяха измъкнали от това място и ме бяха изпратили в Гротън. Доколкото знам, е имало някакъв инцидент в метрото — разказите си противоречат, татко разказваше едно, полицаите — друго, но — той повдигна вежди, в някакъв маниерен пристъп на черен хумор — татко така или иначе отпраши към кукувичарника. Без колан, връзки за обувки и остри предмети по себе си. Но на това място го подложили на шокова терапия, и тя май наистина е подействала, защото той излезе оттам като нов човек. Е… ти си спомняш. Направо „Баща на годината“.
— И после… — спомних си ужасната среща с господин Барбър на улицата, но реших да не я споменавам, — какво се случи?
— Е, кой знае. Преди няколко години отново започнаха проблемите и се наложи пак да постъпи в болница.
— Какви проблеми?
— О… — Плат въздъхна шумно — кажи-речи същото, пак злепоставящи го телефонни обаждания, избухвания на публични места и така нататък. Разбира се, с него всичко беше наред, чувстваше се прекрасно, до момента, когато започнаха някакви обновявания на сградата, а той беше против това постоянно чукане и стъргане, и против корпорациите, унищожаващи града ни — всъщност все неща, които са основателни, и после всичко се разви лавинообразно, докато се стигна дотам, че той започна да вярва, че го преследват, че го снимат тайно и че постоянно го шпионират. Написа доста смахнати писма на разни хора, включително и на някои клиенти на фирмата… в яхт-клуба се държеше като непоносим досадник… немалко от членовете се оплакаха, дори някои негови стари приятели, и кой би могъл да ги обвинява?
Така или иначе, когато татко се върна за втори път от болницата… така и не заприлича докрай на човека, какъвто беше преди. Промените в настроението му не бяха толкова крайни, но не можеше да се концентрира и беше постоянно раздразнителен. Преди шест месеца смени лекуващия си лекар, взе си отпуск и замина за Мейн — там чичо ни Хари има къща на един малък остров, с него там живееше само пазачът и татко твърдеше, че морският въздух му се отразява добре. Всички се изреждахме да прекарваме известно време с него… по онова време Анди беше в Бостън и последното, което му трябваше, беше да му натресат грижите за татко, но тъй като беше по-близо до Мейн от нас, общо взето, той се накисна най-много.
— Баща ви не се е връщал в… ъъъ… — не исках да казвам „кукувичарник“ — там, където се е лекувал преди?
— А нима някой можеше да го накара? Не е лесно да изпратиш някого да се лекува против волята му, особено ако човекът отказва да признае, че нещо не е наред с него, а по онова време той отказваше, освен това ни беше обяснено, че било въпрос на медикаментозна терапия, че в момента, когато поредната доза започнела да действа, щял да бъде съвсем наред. Болногледачът ни се обаждаше, внимаваше той да се храни добре и да си взема лекарствата, татко разговаряше с психоаналитика си по телефона всеки ден — тоест, лекарят казваше, че всичко е наред — каза той с такъв тон, сякаш се опитваше да се защити. — Нямало проблем татко да шофира, да плува, да управлява яхта, ако изпитвал подобно желание. Вероятно не беше добра идея да потеглим толкова късно през деня, но времето не беше кой знае колко лошо, когато вдигнахме платна, а нали знаеш какъв беше татко — безстрашният морски вълк и разни такива работи. Героизъм и други дивотии.