— Помня.
Плат се смръщи.
— Виждал съм котки да плуват по-добре от Анди. Искам да кажа, честно, Анди беше вероятно най-тромавото хлапе, което съм виждал, с изключение на бавноразвиващите се и онези с двигателни проблеми… Божичко, трябваше да го видиш на корта, шегувахме се, че трябва да участва в параолимпийските игри — там би отвял всички противници. И все пак, прекарваше доста часове на яхтата, Бог е свидетел — така че изглеждаше разумно да има и още един човек на борда, нали? Щяхме да успеем да се справим с лодката без проблем, искам да кажа, всичко беше наред, съвсем наред, само дето аз не бях се вглеждал в небето, а трябваше, надигна се силен вятър, ние се опитвахме да свием грога, а татко размахваше ръце и крещеше нещо за пустите пространства сред звездите, и изобщо всевъзможни глупости, яхтата се издигна по една вълна, той изгуби равновесие и падна през борда. Ние с Анди се опитвахме да го извадим, и тогава се надигна нова вълна, а ние я посрещнахме съвсем погрешно, застанали напряко на нея — огромна вълна, от онези, които се издигат като от нищото и се стоварват върху теб и хоп — обърнахме се. Не беше и чак толкова студено, но температура на водата петдесет и три градуса по Фаренхайт е достатъчна, за да изпаднеш в хипотермия, ако останеш достатъчно дълго в нея, а за съжаление с нас стана точно така, искам да кажа — татко… той се рееше някъде из стратосферата…
Дружелюбната сервитьорка с вид на студентка се появи зад гърба на Плат и явно се канеше да попита дали не искаме още нещо — улових погледа й и поклатих леко глава, предупреждавайки я да не идва.
— Именно хипотермията уби баща ни. Беше отслабнал толкова, че по него не беше останала никаква телесна тлъстина, час и половина мятане във водата бяха достатъчни при такава температура. Ако не стоиш напълно неподвижен, губиш по-бързо телесна топлина. Анди… — Плат, явно доловил близостта на сервитьорката, се обърна и вдигна два пръста, „още две от същото“ — откриха спасителната жилетка на Анди да се влачи зад яхтата, все още прикрепена към въжето.
— О, Господи.
— Трябва да се е изхлузила през главата му, когато е паднал през борда. Има една каишка, която се прекарва отдолу през чатала — малко е неудобна, никой не обича да си я слага… така или иначе, жилетката на Анди си беше там, все така завързана за спасителното въже, но очевидно той не се беше закопчал както трябва, малкото му лайно. Ама наистина — продължи той, повишавайки тон, — това е съвсем типично за него. Нали разбираш? Да не се постарае да закопчае правилно проклетото нещо! Винаги е бил пълно, проклето дърво…
Хвърлих притеснен поглед към сервитьорката, съзнавайки колко високо бе почнал да говори Плат.
— Божичко! — внезапно Плат избута стола си назад от масата. — Винаги съм се държал така отвратително с Анди. Като абсолютно гадно копеле.
— Плат… — искаше ми се да мога да отвърна „Не беше така“, само че казаното от него беше самата истина.
Той вдигна поглед към мен и поклати шава.
— Разбираш ли… Божичко! — Очите му бяха безизразни, с празен поглед, като на пилотите на хеликоптерите „Хюи“ в една компютърна игра („Air Cav II: Инвазия в Камбоджа“), която двамата с Анди обичахме. — Само като си помисля за някои неща, които съм му причинявал. Никога няма да си го простя, никога.