— Уау — казах аз след неловка пауза, взирайки се в едрите, кокалести ръце на Плат, отпуснати с дланите надолу върху масата — ръце, които дори след всички тези години имаха грубо, брутално излъчване, криеха някакъв остатък от предишната му жестокост. Въпреки че и аз, и Анди бяхме принудени да понасяме немалко тормоз в училище, преследването, на което Плат подлагаше Анди — изобретателно, садистично, с наслада — граничеше с истинска инквизиция: да, плюеше в храната му и чупеше играчките му, но освен това оставяше на възглавницата му мъртви гупи от аквариума и снимки от аутопсии, свалени от интернет; отмяташе завивката му и пикаеше върху него, докато той спеше (а после крещеше: „Андроидът се е напикал в леглото!“); натискаше главата му под водата във ваната като инквизиторите от затвора „Абу Гариб“; натискаше го с лицето надолу в пясъчника на детската площадка, докато Анди плачеше и се опитваше да си поеме дъх. Държеше инхалатора високо над главата му, докато Анди хриптеше и го умоляваше да му го даде: „Искаш ли го? Искаш ли го?“ Бях чувал и други ужасни неща — за Плат, за някакъв колан, за тавана в някаква провинциална вила, вързани ръце, импровизирана бесилка: грозна история. „Щеше да ме убие“, така казваше Анди със своя далечен, безизразен глас, „ако жената, която ни гледаше, не ме беше чула да ритам по пода.“
Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците на бара. Плат погледна празната си чаша, после вдигна очи към мен.
— Ела да се видиш с мама — каза той. — Знам, че тя наистина иска да те види.
— Сега? — попитах, съзнавайки, че той има предвид същия този миг.
— О, моля те, ела. Ако не сега, малко по-късно. Недей само да обещаваш, както правим всички, когато срещнем някого на улицата. Това би означавало толкова много за нея.
— Ами… — сега беше мой ред да погледна часовника си. Трябваше да свърша някои неща, всъщност ми тежаха немалко проблеми, изискващи да се заема незабавно с тях, но вече ставаше късно, водката ме беше позамаяла, следобедът си отиваше.
— Моля те — повтори той и направи знак, че иска сметката. — Никога няма да ми прости, ако разбере, че съм те срещнал и съм те пуснал да си тръгнеш. Нали ще дойдеш с мен за малко?
iii.
Когато влязох в антрето, изпитах чувството, че съм преминал през врата, водеща обратно към детството: шкафове с китайски порцелан, осветени отгоре пейзажи, слабата светлина на лампите с копринени абажури — всичко изглеждаше по същия начин както когато господин Барбър ми отвори вратата вечерта, след като умря майка ми.
— Не, не — каза Плат, когато по навик се упътих към кръглото огледало и оттам към дневната. — Натам, отзад — и той ме поведе към дъното на апартамента. — Сега изобщо не държим на официалностите — мама обикновено приема гостите си там, ако изобщо реши да се види с някого.
Навремето така и не бях припарвал до личната „светая светих“ на госпожа Барбър, но когато наближихме, уханието на нейния парфюм — не можех да го сбъркам, ухание на бели цветове с някаква странна, димна нотка — ни докосна като тюлено перде на отворен прозорец, полюшвано от вятъра.
— Тя не излиза много, не както преди — каза тихо Плат. — Няма ги вече онези големи вечери и приеми… случва се да покани веднъж седмично някого на чай, или да излезе на вечеря с някоя приятелка. И толкова.
Плат почука; заслуша се.
— Мамо? — подвикна той, и когато отвътре се чу някакъв неясен отговор, открехна вратата. — Водя ти гост. Никога няма да познаеш кого срещнах на улицата…
Стаята беше огромна, обзаведена в старомодните прасковено-розови тонове, които бяха популярни през осемдесетте години на двайсети век. Близо до вратата имаше мека мебел — диван и ниски, тапицирани столове без странични облегалки — много украшения, бродирани възглавнички, десетина картини от стари майстори: бягството в Египет, Яков и ангелът, предимно работи на художници от школата на Рембранд, макар че една мъничка рисунка с перо, в сепия — Христос измива краката на свети Петър — беше така умело изпълнена (умората в приведения гръб на Христос, сложната игра на слисване и тъга по лицето на свети Петър), че можеше и да е дело на самия Рембранд.
Приведох се по-наблизо, за да я видя по-добре — и тогава, в далечния край на помещението, се включи една лампа, чийто абажур имаше формата на пагода.
— Тио? — чух я да казва, и тогава я видях, подпряна на купища възглавници в невероятно огромно легло.