Тя примигна с нещастно изражение; и тъй като не знаех какво друго да направя, аз поставих ръка до нейната и седяхме така мъчително дълго.
Накрая тя проговори първа.
— Така или иначе — тя избърса решително една сълза от ъгълчето на окото си, докато аз търсех отчаяно някаква подходяща реплика. — Той те спомена три дни, преди да умре. Беше сгоден и скоро щеше да се жени. За една японка.
— Не думайте. Наистина ли? — колкото и да бях натъжен, не можах да не се поусмихна: Анди беше избрал за втори език японския, именно защото си падаше по допълнителните сексуални интерпретации на манга герои и манга-мръсниците в моряшки униформи. — Японка от Япония?
— Именно. Дребосъче с писклив глас, разнася един четец за електронни книги с формата на плюшено животно. О, да, запознахме се — каза тя, повдигайки едната си вежда. — Пихме чай в „Пиер“, Анди превеждаше, докато ядяхме сандвичите си. Момичето — казва се Мияко — дойде, разбира се, на погребението… е, разбирам, всичко е въпрос на различия между културите, но явно е истина това, което казват за японците, че не дават външен израз на чувствата си.
Малкото кученце, Клемънтайн, бе допълзяло до шията на госпожа Барбър и сега се сгуши там, заприличвайки на плюшена яка.
— Признавам си, чудя се дали да не си взема и трето — каза тя, посягайки да го погали. — Ти какво ще кажеш?
— Не знам — отвърнах объркано. Беше изключително неприсъщо на госпожа Барбър да се интересува от чуждо мнение за каквото и да било, особено пък от моето.
— Трябва да кажа, че са ми голяма утеха — и двамата. Старата ми приятелка Мария Мерседес де ла Перейра се появи с тях една седмица след погребението, съвсем неочаквано — две кутрета в кошница, с панделки, и наистина, в началото не бях много убедена, но сега вече си мисля, че надали някога съм получавала по-подходящ подарък. По-рано никога не сме можели да държим кучета заради Анди. Беше толкова силно алергичен. Нали помниш?
— Помня.
Плат — все още с костюма на пенсиониран лесничей, с големите джобове, провиснали така, сякаш имаше обичай да тъпче в тях мъртви птици и гилзи от патрони — беше влязъл отново в стаята. Той си придърпа един стол.
— Е, мамо… — поде той, хапейки долната си устна.
— Е, Плат, миличък — настана хладно мълчание. — Добре ли мина денят ти на работа?
— Чудесно — той кимна, сякаш се опитваше да убеди в това самия себе си. — Да. Бях много, много зает, наистина.
— Толкова се радвам да го чуя.
— Работим по нови книги. Има една за Виенския конгрес.
— Още една ли? — тя се обърна към мен. — А ти, Тио?
— Моля?
Бях се загледал в рисунката върху раковината (китоловен кораб), монтирана върху капака на кошничката й за бродерия, и мислех за горкия Анди: мятащ се в черната вода, соления вкус и гаденето в гърлото. Ужасът, жестоката съдба да умре в толкова ненавистната му природна стихия. „Проблемът е там, че ненавиждам лодки.“
— Кажи ми, с какво се занимаваш сега?
— Ами търгувам с антикварни стоки. Предимно американски мебели.
— Наистина ли?! — тя беше във възторг. — Ами че това е просто прелест!
— Да… работя в Гринич Вилидж. Управлявам магазина, ръководя продажбите. Партньорът ми… — беше толкова отскоро, че все още ми беше трудно да се изразявам така — бизнес-партньорът ми, Джеймс Хобарт, се занимава с реставрацията, той е майстор в този занаят. Трябва някой път да ни посетите.
— О, прекрасно! Антики! — Тя въздъхна. — Нали знаеш колко обичам стари вещи. Иска ми се децата ми да проявяваха някакъв интерес към тях. Винаги съм се надявала поне един от тях да има подобна склонност.
— Е, остава все пак Китси — каза Плат.
— Странно — продължи госпожа Барбър, като че ли не го беше чула. — У нито едно от децата ми няма и капка артистизъм. Не е ли учудващо? Малки филистери, и четиримата.
— О, моля ви — казах с възможно най-весел глас. — Още помня уроците по пиано на Тоди и Китси. И Анди, с неговата цигулка „Сузуки“.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— О, разбираш какво имам предвид. Нито едно от децата ми няма визуален усет. Никаква способност да оценят картина или някакъв интериор. Виж — тя отново взе ръката ми — когато ти беше малък, често те виждах да гледаш картините ми в коридора. Винаги се насочваше право към най-хубавите. Пейзажът на Фредерик Чърч, онази работа на ФицХенри Лейн и другата, на Рафаел Пийл, или портретът от Джон Сингълтън Копли — нали знаеш, един малък, овален, момичето с шапка?
— На Копли ли беше той?
— Да. А и сега видях как загледа малкия Рембранд.