Досега тази система бе функционирала. Само че този път господин Еди-кой си — в случая един превзет педал от горната част на Ийст Сайд, на име Лушъс Рийв — отказваше да захапе стръвта. Безпокояха ме две неща — той явно смяташе, че а/ е бил измамен съзнателно (което беше истина) и б/ че Хоуби е замесен в тази история и че дори именно той е скроил измамата, което не би могло да бъде по-далеч от истината. Когато се бях опитал да спася положението, настоявайки, че грешката е изцяло моя — покашляне, наистина, сър, грешите, като казвате това за Хоуби, аз действително съм съвсем нов в бизнеса и се надявам да не останете с лошо впечатление от мен, работата му е с такова високо качество, че подобни обърквания са разбираеми, не мислите ли? — господин Рийв („Наричайте ме Лушъс“), елегантен субект с неясна възраст и професия, остана неумолим.
— Следователно не отричате, че това е дело на Джеймс Хобарт? — каза той по време на изнервящия обяд в „Харвард Клъб“, облягайки се назад с лукаво изражение и плъзгайки пръст по ръба на чашата си с газирана вода.
— Вижте… — осъзнах, че съм допуснал тактическа грешка, приемайки да се срещна с него на негова територия, тук, където той познаваше сервитьорите, и даваше поръчки, драскайки на бележника си, където нямаше как да проявя щедрост и да му предложа да опита това или онова.
— И че той съзнателно е свалил този резбован феникс от работа на Томас Афлек, от… да, да, уверен съм, че е на Афлек, или най-малко на някой от филаделфийските майстори, и че го е прикрепил върху този действително старинен, но иначе напълно незабележителен скрин от същия период? Нали говорим за един и същ предмет?
— Моля ви, ако само приемете да… — седяхме на маса до прозореца, слънцето грееше право в очите ми, потях се, бях притеснен…
— Как тогава можете да твърдите, че не става дума за умишлена измама? От негова и от ваша страна?
— Вижте какво… — сервитьорът се навърташе наоколо, искаше ми се той да се махне — грешката е моя. Както вече казах. И ви предложих да откупя скрина обратно, на по-висока цена, така че всъщност не разбирам какво друго искате от мен.
Но независимо от привидната ми невъзмутимост, целият се тресях от тревога, тревога, която не се разсейваше, поради факта, че оттогава бяха минали дванайсет дни, а Лушъс Рийв все още не беше осребрил чека, който бях му дал — бях проверил в банката точно преди да срещна Плат.
Не знаех какво иска Лушъс Рийв. През целия си живот, откакто се занимаваше с тази работа, Хоуби бе произвеждал тези силно променени мебели, ползвайки части от други („подменените деца“, както ги наричаше той); складът в Бруклин Нейви Ярд беше претъпкан от такива вещи с дати на етикетите отпреди трийсет и повече години. Първият път, когато отидох там сам и се заех да се поровя сериозно, открих с удивление мебели, които изглеждаха като истински „хепълуайт“, истински „шератън“, същинска пещера на Али Баба, преливаща от съкровища — „О, Божичко, не, не“ беше казал Хоуби, чувах гласа му през пукота на мобилната връзка — складът беше като бункер, вътре нямаше телефонна връзка, бях излязъл навън, на ветровития док, за да говоря с Хоуби, притиснал пръст в другото си ухо — „вярвай ми, ако бяха автентични, отдавна щях да съм се свързал с отдела за американски мебели в «Кристис»…“