В колежа нямах никакви паметни и забележителни постижения. Годините, прекарани във Вегас, ме бяха направили негоден за каквато и да било упорита работа; и когато най-сетне завърших, на двайсет и една години (за шест, вместо за четири години, както беше по програма), си тръгнах от колежа без никакви високи оценки. „Честно казано, не виждам в дипломата ти нещо, което би ти позволило да кандидатстваш за магистратура“, беше казала научната ми ръководителка. „Особено като се вземе предвид, че ще трябва със сигурност да разчиташ и на финансова подкрепа.“
Но това не ме безпокоеше; аз знаех с какво искам да се занимавам. Кариерата ми на търговец бе започнала, когато бях седемнайсетгодишен и случайно се озовах на горния етаж в един от редките следобеди, когато Хоуби беше решил да отвори магазина. По онова време бях започнал да опознавам паричните затруднения на Хоуби; Гриша беше повече от прав, когато говореше за тежките последици, до които щеше да доведе склонността на Хоуби да трупа стока, без да я продава. („Ще си стои долу, ще боядисва и ще дялка дори и в деня, когато дойдат да залепят на вратата обява, че къщата се продава за дългове.“) Но независимо пликовете с писма от данъчните служби, които бяха започнали да се трупат сред каталозите от „Кристис“ и старите концертни програми на масичката в антрето („Съобщение за неплатени задължения“, „Повторно напомняне за дължими суми“, „Второ напомняне за неплатени задължения“), нищо не можеше да накара Хоуби да държи магазина отворен в продължение на повече от половин час, освен ако не се случеше по това време да се отбие някой приятел; а когато приятелите му станеха да си вървят, той често дори пропъждаше хора, влезли с намерение да купуват, и заключваше магазина. Почти винаги, когато се прибирах у дома, заварвах табелката „затворено“ на вратата на магазина, а пред витрините стояха хора и надничаха вътре. Най-лошо от всичко беше, че ако все пак събереше сили да отвори магазина, той имаше навик да отива някъде за чаша чай, оставяйки доверчиво вратата отворена, без да има някой на касата; и макар че Майк, който му носеше стока, бе проявил предвидливостта да заключи витрините със сребърни и златни предмети, немалко керамика и кристал бяха изчезнали, дори аз самият бях слязъл случайно в магазина един ден, откривайки там една стройна, спортно облечена майка с дете, която сякаш тъкмо се прибираше от занимания с „пилатес“, да пъха небрежно в чантата си едно преспапие.
— Струва осемстотин и петдесет долара — казах, а когато чу гласа ми, тя застина на място и вдигна ужасено очи. Всъщност струваше само двеста и петдесет, но тя ми подаде безропотно кредитната си карта и ме остави да регистрирам покупката — вероятно първата изгодна сделка в този магазин след смъртта на Уелти; защото приятелите на Хоуби (които бяха и основните му клиенти) съзнаваха отлично, че можеха да го убедят да им продава стоката си, снижавайки престъпно много и без това прекалено ниските цени. Майк, който понякога помагаше и в магазина, вдигаше цените безразборно, отказваше да се пазари и съответно не успяваше да продаде почти нищо.
— Добре си се справил! — каза Хоуби, примигвайки доволно в светлината на работната си лампа, когато слязох долу и му казах за голямата продажба (на сребърен чайник в моята версия; не ми се искаше да излезе, че направо съм обрал жената, освен това знаех, че той не проявява интерес към онова, което наричаше „дреболиите“ — след като се бях ровил дълго в книги за антикварни предмети, бях установил, че именно те представляват голяма част от инвентара на магазина). — Съобразително хлапе. Уелти щеше да се привърже към теб като към бебе, подхвърлено на прага ни, ха! Да проявиш интерес към среброто му!