Бях си съставил програма, съгласно която смятах, че ще мога да се откажа окончателно, ако поискам: рязко сваляне на дозата, работа — седем дни в седмицата, много лоперамид; хранителни добавки с магнезий и свободни аминокиселини, за да попълват недостига на невротрансмитери в организма ми; протеини, електролити на прахчета, мелатонин (и трева) за спокоен сън, както и различни билкови тинктури и отвари, в които стажантката при модния дизайнер се кълнеше — корени от сладник, бял трън, коприва, хмел и канелено масло, корени от дилянка и екстракт от билката „лимонче“. Имах цяла торба от магазин за биохрани, пълна с всичко, от моето се нуждаех, която си седеше в дъното на гардероба ми вече година и половина. Всичко си бе останало недокоснато с изключение на марихуаната, която отдавна беше свършила. Проблемът (както многократно бях имал възможност да установя) беше, че след като изминеха трийсет и шест часа, когато организмът започнеше да се бунтува и човек видеше остатъка от своя живот без дрога да се простира пред него като мрачен коридор на затвор, беше необходима някаква изключително основателна причина, за да продължаваш напред, към мрака, вместо да се отпуснеш веднага обратно на прекрасната пухена постеля, която така глупаво си загърбил.
Същата вечер, когато се прибрах от Барбърови, аз глътнах една таблетка морфин със забавено освобождаване — така правех винаги, когато се прибирах в къщи, преследван от угризения и обзет от убеждението, че трябва да променя нещата: ниска доза, по-малко от половината на това, от което се нуждаех, за да почувствам каквото и да било, точно колкото ми трябваше след алкохола, за да не остана толкова превъзбуден, че да не мога да заспя. На следващата сутрин, обезкуражен (защото обикновено, когато се събудех с гадене в тази фаза на ударния план, аз много бързо се обезкуражавах), стрих трийсет милиграма „Роксикодон“ на мраморния плот на шкафчето, после ги направих шейсет, вдишах ги през срязана пластмасова сламка, после, защото не ми се искаше да изхвърля в тоалетната остатъка от хапчетата (на стойност над две хиляди долара), станах, облякох се, промих носа си с физиологичен разтвор, и след като скрих в стаята си още няколко от таблетките морфин със забавено освобождаване, пъхнах в джоба си тенекиената кутия от тютюн „Редбрест Флейк“ и — в шест сутринта, преди Хоуби да се събуди — взех такси до хранилището.
Хранилището — сграда, отворена двайсет и четири часа в денонощието — приличаше на погребален комплекс от епохата на маите, ако изключим служителя с празен поглед, който гледаше телевизия на бюрото си в приемното помещение. Притеснен, тръгнах към асансьорите. Само три пъти бях стъпвал тук в продължение на седем години — и винаги със страх, нито веднъж не се бях осмелил да се кача горе, до сейфа, а само се шмугвах бързо в приемната, за да платя наема, в брой: за по две години наведнъж, максимумът, допускан от закона на щата.
Товарният асансьор се задвижваше с карта-ключ, която за щастие се бях сетил да донеса. За нещастие тя не можа да го задейства от първия път; и — в продължение на няколко минути, надявайки се, че служителят в приемната е прекалено погълнат от телевизионното предаване, за да забележи — аз стоях в отворения асансьор, опитвайки се да наглася правилно картата, докато стоманената врата най-сетне се затвори със съскане. Изнервен, с усещането, че ме наблюдават, аз се стараех да отвръщам лице, виждайки размазаната си сянка на монитора, и така стигнах до осмия етаж, 8D, 8Е, 8F, 8G — сиви стени от газобетон и редици безлични врати, като в някаква модулно изградена Вечност, в която нямаше да има друг цвят освен сивия и нямаше да падне и прашинка до края на времето.