След като храната пристигна (азиатски фюжън, множество крехки пелмени, подредени като контрафорси на крепост, и пържен лук — ако се съдеше по изражението му, не му се понрави), аз зачаках сам да стигне до онова, което искаше да ми каже, каквото и да бе то. Копието на фалшивия документ за продажба, който бях написал на празна страница в един от старите кочани с квитанции на Уелти, с дата отпреди пет години, беше в джоба ми, но аз нямах намерение да го вадя, ако не се наложеше.
Беше помолил за вилица; измъкна с нея от ястието си, носещо малко притеснителното название „скорпионови скариди“, няколко ленти зеленчук, подредени като архитектурни елементи, и ги избута в края на чинията. После ме погледна. Малките му, проницателни очи се открояваха, яркосини, на розовото му като шунка лице.
— Знам за музея — каза той.
— Какво знаете? — попитах, след колеблива, неуверена пауза.
— О, моля ви. Отлично разбирате за какво говоря.
Усетих как страхът ме пронизва ниско в гръбнака, но внимавах да не вдигам очи от чинията: бял ориз и пържени зеленчуци, най-лекото ястие в менюто.
— Е, ако не възразявате, предпочитам да не говоря за това. Темата е болезнена за мен.
— Да, мога да предположа.
Той каза това с такъв присмехулен и предизвикателен тон, че аз вдигнах рязко поглед към него.
— Тогава загина майка ми, ако имате това предвид.
— Да, така е — той направи дълга пауза. — Тогава загина и Уелтън Блакуел.
— Точно така.
— Е, какво тогава. За това пишеше във вестниците, за Бога. Въпросът е обществено достояние. Но… — езикът му се стрелна по горната устна, — ето какъв е въпросът, който си задавам. Защо му беше на Джеймс Хобарт да разправя на целия град тази история — за това как сте се появили на прага му с пръстена на неговия партньор? Защото, ако си беше държал устата затворена, никой никога нямаше да направи връзката.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Много добре разбирате какво имам предвид. Вие притежавате нещо, което аз искам. Което искат много хора.
Престанах да се храня, ръката ми с пръчиците застина на половин път към устата. Спонтанният, необмислен импулс ме тласкаше да стана и да напусна ресторанта, но почти също толкова бързо дойде осъзнаването, че такава постъпка би била много глупава.
Рийв се облегна на стола си.
— Не казвате нищо.
— Това е, защото не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко, оставяйки пръчиците, и в някакъв светкавичен проблясък — събуден може би от бързината на жеста — мислите ми се насочиха към моя баща. Как би се справил той с такава ситуация?
— Изглеждате много смутен. Питам се защо.
— Предполагам, защото не виждам каква е връзката между всичко това и скрина. Защото бях останал с впечатлението, че той е поводът да бъдем тук.
— Много добре знаете за какво говоря.
— Не — неразбиращият ми смях прозвуча доста убедително. — Опасявам се, че не.
— Значи искате да го кажа открито? Направо тук? Е, добре, ще го кажа. Вие сте били с Уелтън Блакуел и племенницата му, и тримата сте били в зала 32 и вие… — предизвикателна усмивка плъзна бавно по лицето му — сте единственият човек, излязъл от тази зала. А ние знаем още какво е било изнесено от зала 32, нали?
Опасявах се, че цялата кръв се е отдръпнала от лицето ми, сякаш се бе стекла в петите. Навсякъде около нас тракаха прибори, носеше се смях, ехото на гласовете отскачаше от облицованите с плочки стени.
— Нали разбирате? — продължи Рийв самодоволно. — Всичко е много просто. Искам да кажа, нали — каза той с лек упрек, оставяйки вилицата си — нали не сте предполагали, че никой няма да свърже събитията? Вие сте взели картината, а когато сте занесли пръстена на партньора на Блакуел, сте му дали и нея, не знам по каква причина… да, да — продължи той, въпреки че аз се опитах да го прекъсна, премести леко стола си и вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, — в крайна сметка вие ставате повереник на Джеймс Хобарт, за Бога, той ви става опекун, и оттогава досега той се възползва от този мъничък сувенир, ваш и негов, за да вади пари от него.
Да вади пари? Хоуби?
— Да вади пари от него? — повторих, после съобразих и казах: Да вади пари от какво?
— Вижте какво, този ваш номер с „не разбирам какво става“ започна да става малко досаден.
— Не, аз говоря искрено. Какво, по дяволите, имате предвид?