Това, че той не изглеждаше особено впечатлен, ме накара да се почувствам още по-зле. Бързо, сякаш се спусках насън по шеметно стръмна пързалка, аз се хвърлих стремително да му обяснявам случая с Лушъс Рийв и скрина, пропускайки да спомена Плат и квитанцията със задна дата във вътрешния джоб на сакото ми. Веднъж започнал, не можех да се спра, като че ли най-важното бе да не спирам да говоря, да говоря като някой заловен на магистралата убиец, не спиращ да нарежда монотонно в светлината на електрическата крушка в някой провинциален полицейски участък. В някакъв момент Хоуби бе престанал да работи, тикнал бе отново четката зад ухото си; слушаше непоклатимо, сключил вежди, с онзи далечен, затворен в себе си вид на сгушена арктическа яребица, който познавах много добре. После измъкна четката от косми на самур иззад ухото си и я потопи във вода, преди да я избърше с едно фланелено парцалче.
— Тио — каза той, вдигна ръка и затвори очи, — бях започнал да увъртам, да повтарям едно и също за неосребрения чек, задънена улица, тежко положение, — стига. Всичко ми е ясно.
— Толкова съжалявам — бърборех безсмислено. — Никога не биваше да го правя. Никога. Но сега се стигна до истински кошмар. Той е вбесен, отмъстителен, и като че ли по някаква причина ни има зъб… нали разбираш, по някаква друга причина, различна от станалото.
— Е, какво — Хоуби свали очилата си. Разбирах колко е объркан от начина, по който опипваше предпазливо почвата, опитвайки се да оформи отговора си. — Станалото-станало. Няма смисъл да влошаваме допълнително положението. Само че — той се прекъсна и замълча, — аз не познавам този човек, но ако той е мислел, че скринът е работа на Афлек, значи има повече пари, отколкото разум. Да плати седемдесет и пет хиляди — нали толкова ти е дал за това нещо?
— Да.
— Е, трябва да иде да си прегледа главата, само това мога да кажа. Мебели от такава класа се появяват един-два пъти на десетилетие — и то невинаги. При това не се появяват ей така, отникъде.
— Да, но…
— Освен това и последният глупак знае, че един истински Афлек би струвал много повече. Кой си купува такава мебел, без да си подготви преди това домашното? Само някой идиот и това е. И още нещо — каза той, повишавайки тон, защото се бях опитал да кажа нещо — след като той е повдигнал въпроса, ти си постъпил правилно. Предложил си да му върнеш парите, а той не е приел, нали така каза?
— Не съм му предлагал да върна парите. Предложих да откупя скрина обратно.
— Но на цена, по-висока от платената от него! И как ще изглежда всичко това, ако бъде представено в съда? Нещо, което той няма да направи, можеш да ми вярваш.
В настъпилото мълчание, под болнично ярката светлина на работната му лампа, осъзнах доколко неуверени сме и двамата относно онова, което трябваше да предприемем. Попчик — който дремеше на сгънатата хавлиена кърпа, която Хоуби бе поставил за него между краката на една масичка, завършващи с нокти на хищна птица — потрепваше и проскимтяваше насън.
— Искам да кажа — поде Хоуби — беше избърсал боята от ръцете си и посягаше към четката с нетрепващ поглед на привидение, като призрак, упорито съсредоточен върху мисията си — продажбите никога не са били мой ресор, знаеш го, но съм в този бизнес от много време. И понякога — ръката му с четката се стрелна и нанесе една лека мазка — границата между прекаленото разхвалване на стоката и измамата е действително много неясна.
Чаках, обзет от неувереност, насочил поглед към лакираната в черно ракла. Беше много красива, донесена от пенсионирал се морски капитан в дома му в покрайнините на Бостън: украшения от мидени черупки и гравирани раковини, цитати от Стария Завет, бродирани от неомъжените му сестри, мирисът на китово масло, горящо вечер в лампата, тишината на остаряването.
Хоуби отново остави четката.
— О, Тио — каза той, донякъде ядосано, почесвайки чело с опакото на ръката си, която остави там тъмно петънце. — Нима очакваше, че ще се захвана да те упреквам? Излъгал си онзи тип. Опитал си се да поправиш нещата. Но той не иска да продава. Какво повече би могъл да направиш?
— Не е само този скрин.
— Какво?
— Не трябваше да се захващам с това — нямах сили да срещна погледа му. — Първо го правех, за да плащам сметките, да измъкна фирмата от затрудненията, а после, предполагам… искам да кажа, някои от тези мебели са удивителни, заблудиха мен, а пък си седяха така на склад…