— Има някои бележки, товарителници. Мога да сглобя някои неща по памет.
— Можем ли да си позволим да откупим обратно всички тези мебели?
— Ами…
— Можем ли? Да или не?
— Ами… — нямаше начин да му кажа истината, тоест, че е невъзможно. — Това би ни поставило в много затруднено положение.
Хоуби потърка едното си око.
— Е, затруднено или не, трябва да го направим. Нямаме избор. Ще затегнем коланите. Дори да е трудно известно време… дори да започнем да бавим плащанията на данъците. Защото — продължи той, тъй като аз продължавах да го гледам, — не можем да допуснем дори за едно от тези неща да се поддържа измамата, че е истинско. Боже мили — той поклати невярващо глава, — как, по дяволите, си го направил? Та те дори не са добри фалшификати! Някои от материалите, които съм ползвал… всичко, което имах подръка… скалъпени са през куп за грош…
— Всъщност… — на практика работата на Хоуби се бе оказала достатъчно добра, за да заблуди дори някои сериозни колекционери, но си казах, че може би не е разумно да споменавам това сега…
— … и, разбираш ли, ако едно от парчетата, които си продал като оригинали, се окаже фалшификат — тогава ще излезе, че всички са фалшиви. Всичко ще бъде поставяно под въпрос — всяка отделна вещ, излязла някога от този магазин. Не знам замислял ли си се за това.
— Ъъъ… — много пъти бях мислил по този въпрос. Мислех за това почти непрекъснато от онзи обяд с Лушъс Рийв насам.
Хоуби мълча толкова дълго, че аз започнах да се изнервям. Но накрая той просто въздъхна, потри очи и се извърна леко, заемайки се отново с работата си.
Мълчах, наблюдавайки как лъскавата черна линия, излизаща изпод четката му, се превръща в черешова клонка. Сега вече всичко беше ново. Двамата с Хоуби бяхме съдружници, плащахме заедно данъците си. Аз бях определен за изпълнител на завещанието му. Вместо да се изнеса в отделен апартамент, бях предпочел да продължа да живея на горния етаж и да му плащам почти символичен наем, няколкостотин долара месечно. Доколкото можеше да се каже, че имах дом и близки, това бяха неговият дом и той самият. Когато слизах долу да му помагам с лепенето, го правех не толкова, защото той имаше нужда от мен, колкото заради удоволствието да се ровим за стеги и да си крещим, надвиквайки гърмящата музика на Малер; а когато понякога прескачахме вечер до „Белия кон“ за по едно питие и по някой сандвич на бара, за мен това нерядко се оказваше най-хубавото време от деня.
— Да? — попита Хоуби, без да се обръща към мен, забелязал, че все още стоя зад гърба му.
— Съжалявам. Не исках да се стигне толкова далеч.
— Тио — движението на четката спря. — Знаеш много добре… немалко хора биха те потупали поощрително по гърба в такъв момент. И, нека бъда откровен с теб, част от мен също изпитва подобни чувства, защото, признавам си честно, не мога да си представя как си успял да осъществиш това. Дори Уелти… Уелти беше като теб, клиентите си умираха за него, беше в състояние да продаде какво ли не, но дори той виждаше голям зор горе в магазина с по-скъпите вещи. Истински „хепълуайт“, истински „чипъндейл“ — не можеше да се отърве от тях! А ти си успял да пласираш целия този боклук срещу цяло състояние!
— Не е боклук — отвърнах, щастлив, че този път поне мога да кажа истината. — Голяма част от тези работи са действително много добри. Заблудиха и мен. Предполагам, че тъй като си ги правил ти самият, не можеш да го осъзнаеш. Колко убедителни са.
— Знам.
Имахме един забележителен висок шкаф от епохата на кралица Ан с трипръсти крака, който през гладните години се бях опитвал да продам на възможно най-ниската реална цена, която беше някъде от порядъка на двеста хиляди долара. Но въпреки че напоследък се бяха появили някои съвсем приемливи оферти, аз ги бях отхвърлил до една — просто защото тази безукорна мебел, поставена в добре осветената входна част на магазина, хвърляше ласкателна светлина и върху фалшификатите, забутани в дъното.
— Тио, ти си истинско чудо. Ти си гений в онова, което вършиш, няма спор. Но — тонът му отново стана неуверен, чувствах как се опитва да напипа пътя напред — е, искам да кажа, търговците живеят от репутацията си. Такава е системата, налагаща поддържане на добро име. Не може да се каже, че не го знаеш. Хората започват да говорят. Така че, разбираш ли — той натопи четка в боята и присви късогледо очи, взирайки се в шкафа, — измамата е нещо трудно доказуемо, но ако не се погрижиш да поправиш стореното, аз съм почти сигурен, че то ще рикошира и ще ни нанесе удар впоследствие. — Ръката му не трепваше; четката уверено очертаваше линията. — Мебел, претърпяла сериозна реставрация… забрави за ултравиолетовите лъчи, ще се учудиш какво би станало, стига само някой да я постави в ярко осветено помещение… дори фотоапаратът изважда на бял свят разлики в шарката, които човек никога не би забелязал с просто око. Веднага щом някой от тези хора реши да поръча да фотографират покупката му, или, пази Боже, реши да я изпрати на ежегодния търг „Забележителни американски произведения“ в „Кристис“ или „Сотбис“…