Настана мълчание, което — докато се разрастваше и надигаше между нас като вълна — ставаше все по-внушително, и нямаше с какво да бъде запълнено.
— Тио — четката спря, после отново се задвижи. — Не се опитвам да търся оправдания за теб, но… не мисли, че не го съзнавам — аз съм човекът, който те постави на това място. Оставих те да работиш по свое усмотрение, съвсем сам. Очаквайки от теб да извършиш чудото с рибите и хляба. Ти си много млад, така е — настоя той рязко, обръщайки се за малко, когато се опитах да го прекъсна, — млад си, и имаш талант за всички аспекти на нашия бизнес, с които ми е неприятно да се занимавам, и така блестящо успя да ни върнеш в играта, че за мен беше много, много удобно да си държа главата заровена в пясъка. По отношение на онова, което се случваше горе. Така че моята вина не е по-малка от твоята.
— Хоуби, кълна се. Аз никога…
— Защото — той взе отвореното шише с боя, погледна етикета му така, като че ли не можеше да си припомни за какво служеше, и отново го остави — е, беше прекалено хубаво, за да бъде истина, нали? Всички тези пари, които се стичаха към нас, истинско чудо, нали? А опитах ли се да се поинтересувам по-отблизо от това? Не. Не мисли, че не съм наясно — ако ти не беше започнал с номерата си там горе, вероятно вече щяхме да сме дали къщата под наем и щяхме да търсим ново място за живеене. Така че ето какво — ще започнем на чисто — ще заличим миналото — и ще приемаме нещата така, както дойдат. Едно по едно. Това е единственото, което можем да направим.
— Виж какво, искам да изясня едно — спокойствието му ме измъчваше, — аз поемам отговорността. Ако нещата стигнат дотам. Просто искам да го знаеш.
— Добре — той отново нанесе една мазка с четката, със заучен, опитен жест, който незнайно защо ме смути. — Така или иначе, нека оставим този въпрос засега, искаш ли? Не — продължи той, когато се опитах да кажа нещо друго, — моля те. Искам да се заемеш с тези неща, а аз ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, ако възникне някаква конкретна необходимост, но като изключим това, не искам повече да говорим на тази тема. Съгласен ли си?
Навън валеше дъжд. На приземния етаж беше влажно и студено — противен, подземен хлад. Стоях и го гледах, без да знам какво да кажа и какво да правя.
— Моля те. Не се сърдя, просто искам да продължа с работата си. Всичко ще бъде наред. А сега, моля те, качи се горе — ако обичаш? — допълни той, защото аз не помръдвах. — Работата е сложна, наистина се налага да се съсредоточа, ако не искам да я оплескам.
xvii.
Качвах се мълчаливо нагоре, стълбите скърцаха силно, вървях между наредените от двете ми страни снимки на Пипа, които ме гледаха с упрек, и не смеех да вдигна очи към тях. Когато слязох долу, имах намерение да започна първо с по-лесното и после да премина към централния номер в програмата. Но колкото и мръсен и непочтен да се чувствах, не събрах сили да го направя. Колкото по-малко знаеше Хоуби за картината, в толкова по-голяма безопасност се намираше. Би било нередно във всяко отношение да го въвличам в тази история.
И все пак ми се искаше да имах с кого да поговоря, някой, комуто да имам доверие. През няколко години все се появяваше по някоя вестникарска статия за изчезналите произведения, които, освен моя „Щиглец“ и две заети от друга колекция работи на Ван Аст, включваха и няколко ценни произведения от Средновековието и няколко египетски антики; учени бяха писали доклади на тази тема, писани бяха дори книги; престъплението беше споменато в челната десетка на обирите на произведения на изкуството в сайта на ФБР; навремето ми действаше много успокояващо приетото от повечето хора предположение, че онзи, който бе измъкнал двете картини на Ван Аст от залите 29 и 30, е откраднал и моята картина. Почти всички тела в зала 32 бяха намерени до рухналия вход; според анализаторите бе имало един период от десет до трийсет секунди, преди да падне носещата греда, през който няколко души биха могли да се измъкнат оттам. Отломките в зала 32 бяха прехвърлени с фанатично старание от хора с бели ръкавици, въоръжени със скенери и въпреки че рамката на „Щиглеца“ беше открита, неповредена (и бе окачена така, празна, в музея „Морицхойс“ в Хага, „като напомняне за незаменимата загуба за нашето културно наследство“), не бе открита нито една доказано автентична част от самата картина, нито една тресчица, нито едно от старинните пирончета, нито люспа от характерния жълт оловно-калаен пигмент. Но тъй като картината бе рисувана върху дървена плоскост, можеше да се предположи (и един историк, надут от съзнанието за своята знаменитост, яростно застъпваше тази теория, за което му бях много благодарен), че при взрива „Щиглецът“ е била изхвърлена от рамката си и е попаднала в доста големия огън, горящ в магазина за сувенири — епицентъра на експлозията. Бях го гледал в един документален филм по Пи Би Ес, как крачи наперено напред-назад пред празната рамка, фиксирайки настоятелно камерата си с поглед на човек, обигран в контактите с медиите. „Този миниатюрен шедьовър е оцелял при експлозията на барутните складове в Делфт, само за да срещне гибелта си векове по-късно в друга експлозия, също човешко дело, по една действителна ирония на съдбата, по-странна от нещо, извадено от разказите на О. Хенри или Ги дьо Мопасан.“