И защо беше всичко това? Нали не всеки апартамент, който оглеждахме, бе освободен по някакви трагични причини, както аз някак все успявах да си представя. Това, че в почти всяко от тези места на мен ми лъхаше на развод, банкрут, болест и смърт, явно се дължеше на самозаблуда — а освен това как биха могли тегобите на тези предишни наематели, реални или въображаеми, да навредят на Китси или на мен?
— Не се обезкуражавай — казваше Хоуби (който, също като мен, беше свръхчувствителен към душата на помещенията и предметите, към отпечатъците на времето). — Приеми го като работа. Все едно, че трябва да преровиш сандък с дребни и досадни части. Ще попаднеш точно на тази, която ти трябва, стига само да стиснеш зъби и да продължиш да търсиш.
И беше прав. През цялото време приемах нещата с добро настроение, също като нея, упорито вървяхме напред от едно към друго жилище в дните, определени за оглед от интересуващи се клиенти, от мрачни предвоенни апартаменти, в които витаеха духовете на стари, самотни еврейки, до чудовищни стъклени постройки, студени като лед, в които съзнавах, че никога не бих могъл да живея, без да изпитвам постоянното усещане, че в мен са се прицелили снайперисти. Никой от нас не очакваше търсенето на жилище да бъде удоволствие.
В сравнение с това отиването с Китси до „Тифанис“, за да поръчаме да изнесат списъка, в който поканените на сватбата щяха да отмятат нещата, които са избрали да ни подарят, ми се бе сторило като приятно разнообразие. Очаквах да се срещнем с консултантката, да посочим нещата, които ни се понравеха, и после да се измъкнем ръка в ръка за един коледен обяд. Вместо това — съвсем неочаквано — бях зашеметен от стреса, породен от промъкването през тълпите в един от най-посещаваните магазини в Манхатън, в петък, при това непосредствено преди Коледа: претъпкани асансьори, тълпи по стълбите, навсякъде преливаше от стада туристи, купувачи, търсещи подаръци за празниците, ограждаха витрините с кордони от по пет-шест реда, за да купуват ръчни и настолни часовници, шалове, дамски чанти, наръчници с правила за поведение в обществото и всевъзможни други стоки в характерния синьозеленикав цвят, запазената марка на „Тифанис“. Бяхме се влачили с часове из петия етаж, съпровождани от консултантката за съставяне на сватбени списъци, която толкова се стараеше да осигури безукорно обслужване и да ни помогне да направим уверено избора си, че не можех да не се чувствам преследван („Мотивите на порцелановите сервизи трябва да говорят за вас двамата: «Ето, това сме ние, като двойка»… това е съществена демонстрация на вашия стил“), докато Китси се мяташе от един на друг мотив: златната лента! не, синята! чакай… на какво се бях спряла първо? осмоъгълните не са ли малко прекалени? а консултантката й пригласяше с услужливите си пояснения: урбанистични геометрични мотиви… романтични флорални декорации… елегантност, неподвластна на времето… искрящо великолепие… и макар да не преставах да повтарям да, този е чудесен, но и този също, и двата ми харесват, решението е твое, Китс, консултантката не преставаше да ни показва нови и нови, очевидно надявайки се да изтръгне от мен някакво по-категорично предпочитание, обяснявайки ми внимателно някои тънкости, ето, този емайл, ръчно рисуваните кантове тук, докато накрая трябваше да си прехапвам езика, за да не кажа на глас онова, което мислех в действителност: че независимо от майсторското изпълнение нямаше абсолютно никакво значение дали Китси ще избере модел X или модел Y тъй като, поне в моите очи, те бяха поначало едни и същи: осемстотин долара за произведен вчера поднос?! Един поднос?! Имаше прекрасни сервизи от осемнайсети век, които можеха да бъдат купени на частица от цената, която трябваше да се плати за тези студени, блестящи, току-що излезли от фабриката съдове.
— Но нали не е възможно да харесваш всички съвсем еднакво? Да, да, определено се връщам към мотивите „ар деко“ — обърна се Китси към търпеливо навъртащата се около нас продавачка, — но колкото и да ги харесвам, не знам дали са съвсем подходящи за нас — после, вече към мен: — Ти какво ще кажеш?