— Ще идваш ли нагоре довечера? — Китси делеше апартамент с още две момичета, недалеч от офиса на организацията, занимаваща се с произведения на изкуството, в която тя работеше.
— Не съм сигурен. Може да се наложи да вечерям с някого. Ще се опитам да се измъкна.
— Поне за коктейли? Моля? Или най-малкото за по едно питие след вечеря? Всички ще бъдат толкова разочаровани, ако не се появиш поне за мъничко. Чарлс и Бети…
— Ще се опитам. Обещавам. Не забравяй това — и аз посочих с глава обиците, които все още лежаха на покривката.
— О! Не! Разбира се, че няма! — каза тя гузно, сграбчи ги и ги пусна в чантата си като шепа дребни монети.
iii.
Когато излязохме заедно навън, сред предколедната тълпа, аз се почувствах неуверен и натъжен; и сградите, завързани с панделки като подаръци, и ярко осветените прозорци само задълбочаваха тази потискаща тъга: мрачно зимно небе, сиви каньони, изпълнени с бижута и кожи, с цялата власт и меланхолия на богатството.
Какво ми липсваше? — задавах си този въпрос, докато двамата с Китси прекосявахме Медисън Авеню, а розовото й палто от „Прада“ подскачаше жизнерадостно в навалицата. Защо обвинявах Китси, че не й личи да е преследвана от мисълта за Анди и баща си, че продължава напред и живее живота си?
Но, докато стисках лакътя на Китси и получавах усмивка за награда, за миг изпитах и облекчение, възможност да се откъсна от грижите си. Бяха изминали осем месеца, откакто оставих Рийв в онзи ресторант в Трайбека; засега никой не се бе свързал с мен по повод продадените фалшификати, макар че бях напълно готов да призная грешката си, ако някой го направеше: неопитен, нов в бизнеса, ето, връщам ви сумата, сър, приемете извиненията ми. Нощем, докато лежах буден, се успокоявах с мисълта, че ако се стигнеше до неприятности, поне не бях оставил значителна следа: бях се постарал да сведа документацията около продажбите до минимум, а за по-дребните вещи предлагах намаление на цената, ако бъде изплатена в брой.
И все пак, все пак. Беше само въпрос на време. Обадеше ли се само един клиент, щеше да повлече след себе си лавина. Достатъчно лошо щеше да бъде, ако това навредеше на репутацията на Хоуби, но когато претенциите за връщане на фалшификатите станеха толкова много, че изгубех възможност да възстановявам парите на хората, щяха да последват и съдебни дела: дела, в които щеше да бъде цитиран и Хоуби като мой съдружник. Трудно щеше да бъде да убедя съда, че не е знаел какво върша, особено що се отнася до продажби на нивото на мебелите, представяни на големия ежегоден търг за забележителни произведения на американски майстори — и, ако се стигнеше дотам, аз дори не бях убеден, че Хоуби щеше да се защити адекватно, ако това означаваше аз да остана единствен виновник. Вярно беше: много от хората, на които бях продавал такива мебели, имаха толкова много пари, че щеше да им е все едно. И все пак. И все пак. Кога ли на някой щеше да му хрумне да погледне отдолу онези столове от комплекта за трапезария „хепълуайт“ и щеше да забележи, че опаката страна на седалките не е еднаква? Че шарките не съвпадат, че има несъответствия в краката? Или щеше да занесе някоя маса за независима оценка и щеше да узнае, че този лак не е бил ползван през седемдесетте години на осемнайсети век, защото още не е бил изобретен? Всеки ден се питах кога и как щеше да бъде разкрит първият фалшификат: дали щеше да пристигне писмо от нечий адвокат или щяха да ни се обадят от отдела за мебели към „Сотбис“, дали някой специалист по вътрешно обзавеждане или колекционер нямаше да връхлети в магазина, за да иска обяснение от мен и Хоуби щеше да слезе долу и да каже виж какво, имаме проблем, можеш ли да отделиш една минута?
Ако бракоразрушителната новина за моите провинения излезеше на бял свят преди сватбата, не бях съвсем наясно какво щеше да последва. Може би сватбата изобщо нямаше да се състои. И все пак — заради Китси и заради майка й — ми се струваше, че би било още по-жестоко, ако истината се разбереше по-късно, особено като се имаше предвид, че семейство Барбър далеч не бяха толкова състоятелни, колкото бяха преди смъртта на господин Барбър. Имаха проблеми с наличните средства. Парите бяха управлявани от тръстове. На мамичка й се беше наложило да преназначи част от прислугата на половин работен ден, а някои дори да освободи. А татко — така бе споделил Плат, опитвайки се да събуди интерес у мен към още антикварни вещи от апартамента — накрая бил леко изкукал и инвестирал сума, равняваща се на повече от петдесет процента от портфолиото, в банка „Виста“, някаква изродила се търговска банка, по „сантиментални причини“ (пра-прадядото на господин Барбър бил президент на една от първите основани банки в историята на Масачузетс, отдавна изгубила името си при сливането си с „Виста“). За съжаление от „Виста“ спрели изплащането на дивиденти, и фалирали малко преди смъртта на господин Барбър. Това беше и причината за драстичното намаление на някога щедрата подкрепа, която госпожа Барбър оказваше на някои благотворителни организации; затова и Китси трябваше да работи. А пък работата на Плат като редактор в стилното малко издателство, както самият той нерядко ми бе напомнял, когато си пийнеше, му докарваше по-малко пари от тези, които мама навремето бе плащала на икономката им. Ако изпаднех в тежко положение, бях почти напълно уверен, че госпожа Барбър щеше да направи, каквото може, за да ми помогне; а Китси, като моя съпруга, щеше да бъде задължена да помогне, независимо от това искаше или не. Но това би означавало да им изиграя мръсен номер, особено като се вземе предвид, че щедрите похвали на Хоуби успяха да убедят всички, и особено Плат, загрижен за топящите се средства на семейството, че аз съм някакъв финансов вълшебник, долетял на помощ на сестра му.