Мислех, че след като успях да се откъсна от бара, бих могъл да отида на кино — че може би самотата в киносалона ще ми помогне да се почувствам по-добре, някоя оскъдно посетена следобедна прожекция на филм, интересът към който е започнал да спада. Но когато, замаян и подсмърчащ от студ, стигнах до киното на ъгъла на Втора и Трийсет и втора улица, френският полицейски филм, който исках да гледам, вече беше започнал, а също и трилърът с подмяната на самоличност. Оставаха само куп коледни филми и нетърпими романтични комедии: плакати, на които се виждаха булки с изпоцапани рокли, боричкащи се шаферки, и слисан баща с шапка на Дядо Коледа и две ревящи бебета в ръце.
Такситата започваха да оредяват. Високо над улицата, в този мрачен следобед, горяха светлини — в пусти офиси и високи жилищни сгради. Обърнах гръб на киното и продължих да се движа безцелно в посока към центъра, без ясна представа накъде съм се запътил и защо, и докато вървях, изпитах странно примамливото усещане, че се заличавам сам, сякаш се разплитах, нишка по нишка, дрипи и парцали се стелеха зад мен, както си прекосявах Трийсет и втора улица и се оставях да бъда понесен от потока на минувачите в пиковия час, подмятан от един миг към друг.
В следващото кино, на около десет-дванайсет преки от предишното, положението беше същото: филмът за ЦРУ беше започнал, както и биографичният филм за кинозвездата от 40-те години, който бе получил толкова добри отзиви; до началото на френския полицейски филм оставаше още час; и ако не исках да гледам филма за някакъв психопат или сърцераздирателната семейна драма — а аз не исках, ми оставаха само още булки, ергенски партита, шапки на Дядо Коледа и анимационни филми.
Когато стигнах до киното на Седемдесета улица, изобщо не спрях пред касата, а просто продължих нататък. По някакъв загадъчен начин, точно докато пресичах Юниън Скуеър, повлечен от връхлетяла ме изневиделица тъмна вихрушка, аз стигнах до решението да се обадя на Джеръм. Имаше някакво мистично ликуване в тази идея, сякаш решавах да умъртвя плътта си по подобие на светците. Дали щеше да успее да ми намери медикаменти така, без предупреждение, или щеше да ми се наложи да прибегна до редова дрога, от онази, която се купуваше от улицата? Беше ми все едно. Не бях се дрогирал от месеци, но каквато и да бе причината, възможността да прекарам една вечер, дремейки, в наркотичен унес, в спалнята си в дома на Хоуби започваше да ми изглежда като съвсем разумна реакция на празничните светлинки, празничните тълпи, на болезнената, погребална нотка в безконечния звън на коледните камбани, на бонбоненорозовия бележник на Китси, купен от „Кейтс Пейпъри“, в който страниците бяха надписани така: МОИТЕ ШАФЕРКИ МОИТЕ ГОСТИ МОЕТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ПО МАСИТЕ МОИТЕ ЦВЕТЯ МОИТЕ ДОСТАВЧИЦИ МОЯТ СПИСЪК СЪС ЗАДАЧИ МОЯТ КЕТЪРИНГ.
Отстъпвайки бързо назад — светлината на светофара се беше сменила и аз едва не се бях изпречил пред една кола — залитнах и за малко не се подхлъзнах. Нямаше никакъв смисъл да разсъждавам над необоснования ужас, който изпитвах от публичността на една голяма сватба — затворени пространства, клаустрофобия, резки движения, отключващи фактори за фобията ми щеше да има навсякъде, по някаква причина обаче метрото не ми създаваше толкова проблеми, измъчвах се повече в претъпкани сгради, постоянно очаквах нещо да се случи, кълбо дим, тичащ човек някъде в периферията на тълпата, не можех да издържам да седя дори в киносалон, ако вътре имаше повече от десетина-петнайсет души, се обръщах, стиснал платения си билет, и напусках прожекцията. А мисълта за тази многолюдна церемония в претъпканата догоре църква постоянно се мяркаше около мен като флашмоб. Щях да глътна няколко хапчета „Ксанакс“ и да удържа някак до края й.